Брой 4                                                    

28 януари - 3 февруари 2005 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Георги Черкелов

 

Известният актьор и бивш директор на драматичния театър "Иван Радоев" е режисьор на постановката "Спасителят в ръжта" от Селинджър, чиято премиера бе в понеделник на плевенска сцена.

Спечелилият всенародна популярност артист най-вече с ролята на Богдан Велински от сериала "На всеки километър" за повече от 50 години има над 100 роли в театъра и близо 70 в киното. Той е пресъздал най-много централни герои в Шекспирови пиеси.

 

Животът е много по-силен

от хорските грехове

 

Георги Черкелов е роден на 25 юни 1930 г. в Хасково. Учи 3 години право в Софийския университет. Завършва ВИТИЗ Кръстьо Сарафов през 1956 г. със специалност актьорско майсторство и режисура. Кариерата си започва като артист във Врачанския театър, играл е и на сцените на Младежкия, Сатиричния и Народния театри. От 1985 до 1990 г. е директор на плевенския драматичен театър, след което се завръща отново в Народния.

През 2001 г. е удостоен с най-престижния български орден Стара планина.

 

Интервю на Даниела ДОЧЕВА

 

- Г-н Черкелов, в съзнанието на много българи останахте като Велински. Преследваше ли ви този образ в живота?

- Да, това е много често явление в киното. Когато една роля направи впечатление, тя следва артиста до последните му дни. Това носи минуси, защото не можеш да останеш сам, но пък има и плюсове. Имаше периоди, когато нямаше някои стоки по магазините. Попадах на фенове продавачи, които изваждаха по нещо изпод рафта.

- Помните ли някоя интересна случка от снимките на сериала "На всеки километър"?

- Случки имаше много, даже прекалено интересни и опасни. В една от последните за мен серии трябваше да скачам в река Струма до гр. Симитли от един много висок мост. За да заснемем ситуацията, се готвихме 5 дни. В крайна сметка скочих, макар че съм зле с плуването и до сега. Беше вечер, ноември - страшен студ! Всичко мина добре, но после като погледнах, викам си: "Акъл имал ли съм, да скоча от 12 метра?!" Във водата се удряш, все едно в тротоара. Естествено настинах, защото малко бяха позабравили да ми вземат дрехи за преобличане...

- Изиграли сте много роли - и в киното, и на сцената. Имате ли сред тях любима?

- Според "Енциклопедия на българското кино" имам 65 роли в киното, като всеки сериал се брои за една роля, а те всъщност са колкото са сериите. В театъра са над 100. Така че не е възможно да имам любима. Не живея с това: "Гледай какви хубави работи правя!", макар че има и такива артисти. Обичам тези, чиято реализация - благодарение на целия колектив, защото сам не можеш да направиш нищо - са стигнали до зрителя и са направили впечатление. За които след това аз вече не говоря, ама хората говорят. Идва някой и ми казва: "Аз съм ви гледал във Врачанския театър...", а това е било преди 100 години. Някои от силните ми роли са от шекспирови пиеси - крал Лир, Ричард II и т. н., с Гец играх в "Емигранти", в "Нощем с белите коне", която направихме на плевенска сцена. Това беше първата премиера, когато аз дойдох тук.

- Има ли нещо, което винаги ви е било трудно да правите на сцената и сте гледали да не ви се налага?

- Виж, това е интересен въпрос. Най-трудно - мисля, че не само за мен, а и за всички актьори, е било да играя пиеса с много лоша драматургия. Имал съм няколко такива случаи, в които нищо не може да се направи. И не се получава. Ужас! Все едно съм ученик, който отива на урок по математика. От вкъщи още като излизам и ми се е свил стомахът. Голяма мъка - само се моля да свърши спектакълът!

- С кои актьори сте се чувствали най-комфортно на сцената?

- Било ми е приятно с много от колегите в Народния театър, но по-важното е, че ги имаше. Когато ме питат защо не играя вече, отговарям с въпрос: с кого да играя? Моите партньори ги няма вече. Обичах Асен Миланов, който ми беше единственият приятел, Гец категорично - интересен човек и много добър актьор, Андрей Чапразов, Рачко Ябанджиев.

- Кое беше най-важното, което направихте като директор на плевенския театър?

- Важното, за което ме поканиха хората, беше да върна публиката в салона. Тя беше поизбягала, както и сега наскоро имаше същата криза. Градът беше доста по-голям и потенциален зрител имаше, само че те почти насила го изгонили. Имаше и обективен фактор - ремонтът на театъра. Репертоарът се играеше на разни други места. Малко освежих трупата, разгоних режисьорите. Атмосферата стана приятна, на актьорите им харесваха постановките, което е гаранция, че може да вземе да харесва и зрителят това, което те правят. Жена ми, която по това време беше главен драматург на театъра, се влюби още повече в Плевен. Аз не бих могъл да кажа същото, защото така лесно не се влюбвам, но да, аз обичам плевенския театър, обичам и града. Защото когато човек даде труда си, усилията си и сърцето си, градът и хората му стават близки. Днес по улиците те са не само фенове, а познати, приятели.

- Вие сте и режисьор. Коя от двете ви професии е по-интересна?

- Първата си пиеса поставих в Младежкия театър. С нея направих голямо турне. Поставял съм и в Хасковския театър, в Разград, Пловдив, Варна, София, но най-много постановки имам в Плевен.

Категорична истина е, че от занаятите в театъра най-интересен, разнообразен, най-изискващ многообразие от качества, е режисурата. Това, че съм и актьор, върши работа, защото ме сближава с актьорите, аз разбирам какво им е, какво преодоляват. Колкото и интелигентен да е един режисьор, колкото и да е учил и да е чел, ако няма качества на педагог, които са вродени, не става, не може да направи връзката.

- Мислите ли, че младите български актьори получават добра подготовка?

- Категорично не! Никаква деликатност не ме гони, когато заговоря на тази тема. По божия воля творците в различните области в нашата страна горе-долу са на едни години. И като реши Бог да си ги прибира... Тоест доста от педагозите са си отишли - няма кой да научи младите актьори. А има повече професори, отколкото трябва, което е даже смехотворно. Големите световни артисти, големите световни композитори никакви професори не са били. За това не е необходимо да имаш титла. Още повече актьор като чуя, че е професор... Ама педагог бил - че какво като е педагог, ама написал трудове - какви трудове, те са написани трудовете за театъра!

Има една руска приказка: 99 процента от хората имат някакъв талант за театър, 1 процент нямат. За съжаление най-често този 1 процент е на сцената. И да имат качества младите, най-същественото не го знаят - да можеш да привлечеш вниманието, да си интересен, да можеш да разказваш. Един арменец, народен артист, дойде навремето, докато още бях в академията. Естествено срещат ни със съветския другар да ни предаде опита си. И той ни казва: "Вижте какво правя аз - излизам на сцената, хващам зрителя за гушата и го държа. Влиза моят колега, аз му го подавам, той го хваща и така до края." Грубовато, ама истина.

- А ярки звезди на българския театър има ли в момента?

- Ох, чак толкова ярки няма. Има проблясъци. Няколко режисьори, за съжаление те са в столицата само, които нещо правят. Бедата е, че тях ги има, но това не значи методология, това не значи характер и традиция на българския театър. Пет души традиция не могат да направят.

- А в плевенския театър виждате ли талантливи актьори?

- Има, да. Ако не вярвах, че някои от тези, които Иларионов е назначил, ги бива, нямаше да поставя пиесата на Селинджър "Спасителят в ръжта", която е трудна.

- Имате ли любима сентенция или мислител?

- Не. Има много хора, прочели няколко книги в живота си, и попадат на някой мъдрец. Докопват го като модел и започват да го цитират навсякъде. Аз да не се хваля, но поколението ни беше такова - чели сме много книжки, много мъдрости. Как да си избереш от тях?

- Какво се случи с духовността на българина, като дойде демокрацията?

- А, много тежък проблем. Пак се връщам към древна мъдрост: "Свято място празно не стои." Един светец, творец, ръководител си отива и никой не чака - веднага гледат да заемат мястото му. На светите места не са свети хора. Какво обаче се случва с горкия народ, както до скоро го наричахме, сега го кръстихме обидно електорат - една част не знаят какво значи. С каква духовност да се занимава, като го затрупват с пошлост? Ама все едно са се организирали, от всички посоки - нашенски пошлости, вносни пошлости. И стигаме до един проблем, който страшно много ме тревожи - в България има детска престъпност. А как иначе? Като избухна демокрацията, всички медии в един глас започнаха: "Много лошо, държавата е много лоша, тия там горе..." И кое е това дете, което ще разбере и ще вземе да преценява кои от тях са хубави, кои са лоши. Да му обяснят вкъщи? Няма такава възможност, това е несериозно да се вярва. Тоест трябва тотална система, която да възпитава младите хора. Какво да респектира това дете, като то вижда, че хора с по 20 висящи дела са на свобода? Значи работата е безнаказана. И вече то може да стигне до крайни неща, до убийство! И какво излиза - да казваш за поколението вчерашното, вашето, днешното "не са добри". Че кой ги е направил такива? Те са се родили такива ли? Ние сме ги направили.

- Духовните поражения ли са най-страшните за една нация?

- Ние може да управим индустрията, икономиката - ще дойдат малко чужди капитали, в цял свят е така вече, глобални са нещата, може да оправим селското стопанство, въпреки че никой не прави нищо съществено още, но тази беда с духовността не се оправя лесно. Не може да кажеш: "Ще се напънем сега и до следващите 10 - 15 години ще оправим нещата." Няма място за никакъв песимизъм или оптимизъм, просто е невъзможно! Не може и да се казва, че няма да се оправим в никакъв случай. Животът е много по-силен от хорските напъни и от хорските грехове. Като казвам живота - да, имам предвид и висшите сили. Някак си е нагласено. Повече хармония все пак има в обществото между хората, независимо от несъвършенствата им, отколкото между животните. Добро общество не се създава лесно.

- Какво ни пречи на нас, българите, да живеем добре?

- Аз се боя, че у българите има една трайна беда. Тя е, че нашето обществено-социално чувство открай време не е много будно. Не съм учил, за да кажа тук вина имат робството, катастрофите, войните. Навярно е и това. Но нещо вътре в същността ни има - аз да съм добре, другият не ме интересува. Имаме и лафове за това. То важи не само за дребните наща, а и за големите. Шофирането например. Колко хора загиват по улиците на страната ни! Това се възпитава. Човекът е несъвършен и трябва системата да го пази от него самия.

- Защо от години не живеете в София, а в с. Ъглен, Луковитско?

- В целия цивилизован свят хората, особено по-заможните, гледат да не живеят в градовете, а някъде в периферията. Така човек се спасява от лошата екология, шума, лошите социални контакти. Безсмисленото бърборене с хора, от които нищо не можеш да научиш, натоварва и изхабява. Оплакващите се са много повече от тези, които не се оплакват. За съжаление оплакват се тези, които нямат много причини. Другите не го правят, защото имат достойнство. Контактът с природата е незаменим. Оставам насаме със себе си. Особено първите две години се бях затъжил за това спокойно да седна да чета. Все нямах време. Аз съм ловец и риболовец, но напоследък меракът ми понамаля. Отстрелвал съм зайци, пернати, глигани - веднъж за един ден три. Даже венец ми сложиха. Сърни и елени никога не убивам. Имах един период - като млад бях на гости с първата си любов при неин роднина в Родопите. Толкова ме впечатли природата, че бях решил да уча лесовъдство. Но съдбата си прави каквото си иска с нас и никакви планове не важат.

- Какво ви накара да участвате в спектакъла "Това е България"?

- Причината е ръководителят на ансамбъла Христо Димитров, който е много талантлив. Идеята, сценарият и голяма част от сценографията са негови. Липсвало обединяващото в драматургията. Някой се сетил за мен. Така ме поканиха. Гледаме с жена ми спектакъла и по едно време я виждам да плаче. Просълзих се и аз. И така приех ролята на чужденеца, пред който се представя богатството на фолклора ни от всички фолклорни области. Вече минаха 60 спектакъла с огромен успех. Тия млади хора така се раздават на сцената, че ме разплакват всеки път. Обичам ги като роднини, като деца. На пролет ще имаме няколко представления в летния театър в Плевен. Имаме много покани и за чужбина.