СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                               8 ДЕКЕМВРИ                     "BG Север" - брой 43 (7 - 13 декември 2012 г.)


 

Химнът Gaudeamus igitur, Juvenes dum sumus* не остарява, студентството се помни цял живот

 

Известни плевенчани разказват с носталгия и усмивки за следването си

 

Мая ПАСКОВА
Инна СТЕФАНОВА

Студентските години - най-желаните, най-емоционалните, най-активните, изпълнени и с радост, и с амбиции, и със забавления, но и с отговорности, оставят най-много спомени в живота на щастливците, решили да продължат образованието си. Това е времето на реалната свобода, на полет на духа, на мечти за бъдеще, на безкрайни купони и безгрижен живот. Понякога си мислим, че ако можехме, щяхме да останем в университета завинаги. Но не можем, макар че спомените остават завинаги. Към тях върнахме няколко плевенчани, които са съвършено различни един от друг като професия и реализация - актьор, научен работник, учителка и настоящ студент, представител на плевенската академична младеж.

 

Предсмъртно писмо спасило Илко Иларионов, етюд на тъмно го "изритал" от 19-ия етаж

Илко Иларионов (вляво), IV курс във ВИТИЗ, и Явор Спасов в Много шум за нищо на Шекспир, 1978 г., сн. личен архив

Почти приет журналистика, настоящият директор на плевенския театър Илко Иларионов решил да се пробва като актьор и неусетно преминал всички изпити в тогавашния ВИТИЗ. В класа на проф. Надежда Сейкова и заедно с Краси Ранков, Мария Каварджикова и Янина Кашева, усещането му за театър било като на Пинокио. "Много трудно ми се отдаваше всичко - бях трудно подвижен, никак пластичен, като дърво. След две години плътно в казармата влязох още обременен и стресиран и трудно свикнах със свободата на студента актьор. Правех етюди, които самият аз не си харесвах", признава Иларионов.

Две случки от студентството си той никога няма да забрави. В края на първи курс проф. Сейкова му казва: "Илко, нещата не вървят добре и май отиваме към раздяла с теб. Гледах, чаках, но се мъчим взаимно. Имаш един последен шанс - изпита по художествено слово. Ако там успееш да покажеш неподозирани качества, може да се мисли да продължиш във втори курс." На въпросния изпит по художествено слово всеки един от мъжете трябва да прочете по едно предсмъртно писмо от процеса "Вапцаров". Това са последните редове на осъдените на смърт до близките им. На Илко Иларионов се пада писмото на Атанас Романов. Както антифашистът се изправя пред съда на жандармеристите, така бъдещият актьор застава пред комисията. Атмосферата е същата - в очакване на последния смъртоносен изстрел. До такава степен актьорът бил погълнат от безнадеждността на положението си, че рецитирайки предсмъртните думи на героя, от очите му потекли сълзи. Ревнала и комисията. Никой не бърше сълзите си. Край. Дълбока пауза. Проф. Сейкова възкликва: "Какво направи ти, бе! Браво!" И разстрелът на актьора се отлага, той е спасен. Благодарение на предупреждението, което дошло тъкмо навреме, за да го спаси. Цяло лято Илко прекарал във всекидневен десеткилометров крос, скачане на въже, въртене на обръч и в резултат минус десет килограма. Във втори курс едва го познали. Започнали и да му се получават нещата, и да валят петици и шестици.

Втората случка е от горе-долу същото време. До гара София Север в един 19-етажен блок живеели на квартира при хазяин и хазяйка той и бъдещият инженер Алексей. "Цял следобед чакам да се върне моят съквартирант, защото обеща да ме води на купон. Стъмва се, става 10 часа, минава 11, него го няма. Към 11,30 ч. чувам как един ключ мъчи да уцели ключалката. Един, два, пет пъти. Не става. Казвам си: "Тоя се е напил като свиня и не може да си отключи", спомня си подробно обстановката Илко. Отмъщението е измислено на мига. Гаси тока навсякъде и застава на колене пред вратата. Ключът се превърта, вратата се отваря

и той пада като труп, ловейки краката на съквартиранта. Които се оказват... женски под пола и палто. Хазяйката ходела вечер да мие чинии в парк хотел "Москва", за да помага на пенсията си, и тогава се връщала от работа. За зла участ не сварила точния момент, а попаднала на отмъстителния студент актьор. От страх скочила метър и половина назад и в паниката си само повтаряла: "Джудже със змийска главичка, джудже със змийска главичка...", без да може да си поеме въздух. Актьорът излиза от роля и започва да се извинява с обяснението, че я е объркал с Алексей. А паникьосаната жена с хриптящ от недостигащия въздух глас започва да повтаря до безкрай следващото си изречение: "Бе приличам ли аз на Алексей бе, приличам ли аз на Алексей бe..." "Свестих я с вода, едвам я прибрах. Няколко дни по-късно вече не живеехме в този апартамент", спомня си бъдещият директор на Драмата. Макар и лош актьор, етюдът на тъмно, без публика и комисия, се оказал твърде... въздействащ на единствения си зрител. Факт е обаче, че години по-късно проф. Сейкова поставя в Плевен две пиеси, в които Илко Иларионов играе главни роли.

 

Иван Райчев скочил три метра нависоко заради пепелянка

Иван Райчев (вляво) и Пламен Пиларски часове преди инцидента с УБО

Иван Райчев имал щастието да бъде приет за студент в първия випуск на специалността биолог-еколог в Софийския университет 1973 - 78 г. Сегашният доцeнт доктор на биологическите науки, който е единственият българин, включен като изследовател в световния каталог на учените, издание на Американския музей по естествена история в Ню Йорк от 2001 г., и единственият биолог на Балканите, изучаващ групата на късокрилите бръмбари от семейството на стафилинидите (Staphy-linidae), си спомня днес, че като студент е отпразнувал първия си 8 декември на Боровец. Купонът, в който участвали близо 60 човека от целия му випуск, бил гарниран с много сняг, изпълнен с еуфория и емоции.

По време на експедиция на Витоша, спомня си Иван Райчев, докато забивал за поредна крачка нагоре брадвичка под Вълчата скала, за да се изтегли по склона, нещо за части от секундата блеснало пред очите му. "Скочих от място близо три метра нагоре като разбрах, че съм нарушил спокойствието на пепелянка. Човек от уплаха реагира светкавично и не подозира какви способности притежава", разказва биологът. Спомня си и друг студентски епизод по време на експедиция на Огражден планина с младежкия експедиционен клуб, на който бил председател. Единият от колегите му тръгнал да залага капани на живи мишевидни гризачи в подножието на връх Маркови кладенци. Паднала гъста мъгла обаче, младежът обикалял няколко часа около върха, а

когато го намерили целия подгизнал и мокър, хвърлили се дружно да го подсушават около печката в хижата. После дълго се поднасяли с неволята му, защото случката можела да завърши трагично, но все пак имала щастлив край.

Най-сериозното изпитание за студента Райчев било край Сандански. Тогава той и колегата му Пламен Пиларски събирали летящи насекоми на нощна светлина, когато без да подозират навлезли в територия на тогавашното УБО.

 Не искали да им повярват, че се занимавали с безобидни буболечки и ги арестували, но от суровите удари на закона ги отървал бащата на Пламен, който имал връзки в тогавашната благоевградска милиция. Инцидентът дори е запечатан на чернобяла снимка - сегашният ръководител отдел "Природа" в плевенския Регионален исторически музей Иван Райчев и научният работник д-р Пламен Пиларски от столичния Институт по биоразнообразие часове преди инцидента.

 

Бисерка Илиева предпочела бригада пред воаяж до Франция

Пред нелекия избор да замине със семейството си във Франция, където били поканени от техни близки, или да отиде на първата си студентска бригада, е била поставена сегашната зам.-председателка на общинския съвет в Плевен и директорка на Професионалната гимназия по лозарство и винарство Бисерка Илиева. Годината е 1972-ра. Сега Бисерка Илиева твърди, че не съжалява, че не се е поддала на изкушението чужбина. По време на първата есенната бригада в Стражица за нея бил даден стартът на едни от най-ярките и колоритни години в живота й - студентските във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий".

Бисерка Илиева си спомня и първия студентски 8 декември. Близо 190 човека от историческия факултет купонясвали заедно в ресторант "Янтра", а после си спретнали екскурзия из най-ярките места около Велико Търново, като Арбанаси например. "Имах щастието по онова време да ми преподават истински светила в историческата наука - професорите Пантев, Тифчев, Първев, Примов, Димитров. Те контактуваха с нас, студентите, като с възрастни, като с равни. Факт е, че никога не правеха проверка на присъстващите, а залите по време на лекциите им се пукаха по шевовете. При тях влизахме не от страх, че ще ни пишат отсъствия и няма после да получим семестриална заверка, а защото знаехме, че ще чуем нещо ценно и запомнящо се", разказва още Бисерка Илиева.

Тя си спомня срещите в студентския стол, както и разпределението, направено вътре в компанията им от 7 - 8 човека. Финансите били програмирани така, че през 4-5 дена всеки един от тях да получава месечния си запис от близките. Отивали в ресторант "Трапезица" и си спретвали царски обяд. После, останали само с жълти стотинки, се примирявали с храната в стола (обикновено постен ориз с домати) до следващата парична инжекция и новото ядене на корем в ресторанта. Студентките не подминавали и рибената чорба в кръчмe до пазара, порцията струвала 28 стотинки. Не купували често, но пък и не били против бутилката "Столичная водка", която намирали в магазините за смешните сега 1,78 лева.

 

Някои пият до забрава, други помнят целта си, смята бъдещият лекар Александър Тодоров

Освен да председателства студентите медици, Сашо умее да води и общите веселби

За бъдещия лекар от Медицинския университет в Плевен Александър Тодоров, зам.-председател на Асоциацията на студентите по медицина в България, 8 декември може да бъде както един обикновен ден от календара, така и празник на академичната младеж. "Неслучайно казвам на академичната младеж, а не на студентите, защото нещо не се припокриват напоследък двете неща. Студентът - масовият, се отъждествява с безделник, алкохолик, наркоман, нехранимайко... Дали е така? Да, ама не, както казваше корифеят на българската журналистика Петко Бочаров. Защото има една част от студентите, които знаят защо имат факултетни номера и студентски книжки. И 8 декември за тях е не просто празник с поредното напиване и купон до зори в продължение на 3 дни като сватбите на събратята ромите, а заслужено честване на труда и усилията на бъдещето на България", смята Сашо, който досега е навъртял в актива си три студентски празника. За начина, по който се отбелязва от съвременните студенти 8 декември, той твърди, че традициите са различни и много, но в момента масовизацията е да се съберат състудентите в някое курортно градче или селце, да прекарат малко време заедно, да си припомнят годината, да си кажат наздраве и да не лягат до сутринта. Други си организират пътувания и едва малка част са тези, които оформят представата на обществото за студенти - тези, за които това е поредният ден за напиване - я в местната кръчма, я на някой курорт, където да похарчат парите на родителите си. Кой 8 декември няма да забрави?

Първият си - прекалено очакван, за който Сашо бил поел на ръцете си цялата организация за доброто прекарване на 30 човека, с тежки нощи, красиви моменти и прекрасни спомени. Засега като че ли този празник ще остане най-запомнящ се, но ще видим какво ще кажа след 2 години, когато завърша образованието си, усмихва се бъдещият лекар. Що се отнася до това чии празник е 8 декември - на младите или не само, той отговаря така: "Бих използвал една от любимите ми реплики: Едни се раждат пенсионери, а други умират деца. И все пак "Carpe diem!" - Нека уловим мига!"...

* Да се веселим, докато сме млади! (от лат.) - първите строфи от студентския химн

 

върни се в НАЧАЛО