СЕМЕЙНА САГА


 

Първи братовчеди се намират и срещат след десетилетия

 

2009 година се оказва сюблимна за Мара от Плевен и Ален от Бордо

 

Бордо Плевен

Ралица ПЕТРОВА

Като семейна сага, достойна за сценарий на филм по "Холмарк", може да се определи историята на плевенската фамилия Цанкови. Далечни разстояния, войни, поколения, загуби, издирвания и... хепиенд. Първи братовчеди, живеещи в различни държави, които никога не са се виждали, се намериха преди 6 години и успяха да се видят едва сега, през есента на 2009-а. За пръв път. За да осъзнаят, че родовата памет се пази и да си обещаят, че ще направят всичко възможно да не прекъсват нишката - дори да се намесят непредвидени обстоятелства. България, Плевен - Франция, Лион, Бордо... Километрите оттук нататък ще бъдат без значение.

Ален и Мара пред ПанораматаВсичко започва преди век и половина - в далечната 1869 г. Тогава в Плевен се ражда Нестор Цанков. Къщата на семейството му тогава се намира на ъгъла на улиците "Хаджи Димитър" и "Булаир". Баща му изкарвал прехраната на фамилията като кожар, имал работилница в Кожарската чаршия (намирала се е на моста, на мястото на сегашния централен тото пункт). В семейството на Нестор били три сестри и двама братя. По време на Руско-турската освободителна война той вече е 8-годишен. По-късно на своите внуци ще разкаже и спомените си от този период - че тогава мъжете задължително ходили да копаят окопи на турците. Бил страшен глад и по време на обсадата на Плевен яли само качамак. След падането на града епидемията от холера, която върлувала тогава по войниците, засегнала и населението.

От нелечимата

болест умират

всичките му

роднини.

От този свят си отиват майка му, неговите братя и сестри. Нестор остава сам.

По-късно се задомява. Взема за жена Мария и им се раждат четири деца. Едното умира. Остават двама братя и една сестра - Ангел, Димитър и Райна. Дядо Нестор участвал във всички войни след Освобождението, даже на фронта се срещнал със сина си Димитър, който бил доброволец.

След края на Първата световна война през 1918 г. за младите хора със средно образование трудно се намирала работа. Затова Димитър заминал за Лион, Франция. Тогава емигрантската вълна към западните държави и Америка била изключително голяма, показва историческата справка. Там започнал да учи и станал технолог в стъкларска фабрика. По време на Втората световна война (1940 - 1945 г.) фабриката работела за Германия. Въпреки това българските работници не били тормозени. Когато обаче страната ни влязла във война с нацистите, всички българи, включително и Димитър, били откарани на лагер в Германия до приключване на военните действия.Снимката, по която се намират братовчедите

Димитър има двама сина - Анри, роден през 1939 г., и Ален - през 1941 г. Въпреки че бил далеч от родината си, той поддържал връзка със своите роднини в България. Особено със сестра си Райна. Нейната дъщеря Мара Железарова си пише с вуйчо си до 1970 г., когато той почива в Лион. "През цялото време до смъртта на вуйчо ми сме поддържали връзка. След това обаче нещата се промениха. Моите братовчеди Анри и Ален не знаят български език и кореспонденцията с тях бе трудна. Известно време си пишехме на френски, аз съм франкофон.

Изведнъж обаче

следите

се загубиха",

разказва Мара. Плевенчанката, твърдо решена да не прекъсва родовите взаимоотношения, независимо от разстоянието, предприема редица действия в тази посока. Започва да издирва роднините си зад граница чрез Червения кръст, чрез българското посолство във Франция, но без успех. От там отговорили, че на посочения адрес в Лион такива хора не живеят.

В същото време и първият братовчед на Мара - Ален, не бездействал. И той страшно много искал да възобнови връзката си със своите роднини в България. Чудел се как да стане това, тъй като най-голямата му пречка била тази, че не знаел родния език на баща си - Димитър. Тогава, сякаш за да потвърди житейското правило, че няма нищо случайно на този свят, се появил българският студент по икономика в Бордо, Франция, Владимир Иванов. Той се запознал с Ален. Тогава на Ален му хрумнала идеята да изпрати по него единствената снимка, която има от своя баща Димитър и чрез нея да открие роднините си в Плевен. На фотоса са мъж и жена с малко детенце, а на гърба пише "За дядо Димитър по случай 1 година на Ася".

Владимир донася снимката в Плевен през 2003 г. и решава да я публикува в местен вестник. Тя е направена на 26 януари 1966 г. Елементарните сметки показват, че през 2003 г. Ася (1-годишното детенце) трябва да е вече на 38 г. Апелът е, ако тя или нейните родители се познаят, да се обадят, за да се осъществи връзката с Ален.

На публикацията откликва Мара Железарова. Тя е жената от снимката, която държи детенцето. Тогава разбира защо е загубила връзката с роднините си в Лион и защо нито една институция не успява да ги открие - те са се преместили да живеят в друг град - Бордо.

Ален с внуците на МараТака след десетилетия първите братовчеди

Мара и Ален

възстановяват

връзката

помежду си.

Започнахме да си пишем, да си говорим чрез интернет, разказва плевенчанката. И допълва: "Изпитвах нужда да разбера повече за него - какво е семейството му, какво е правил през всичките тези години, с какво се занимава сега. Разменяхме си снимки - вече не бяхме непознати".

От кореспонденцията с братовчед си разбира, че той е с висше техническо образование. Бил е държавен чиновник, работата му, за която не е много обстоятелствен в разговор, била свързана с радарни устройства. Ален е женен за испанка на име Хосефа. Има пет деца (три дъщери и двама сина), от които един починал син. Натали е административен чиновник. Жаел свири на чело в симфончен оркестър. Катя е преподавател по музика в консерватория, а Ален-Димитри е електроинженер. Всички те даряват на баща си три внучки и един внук.

"Въпреки че беше само чрез писма и интернет, връзката ни стана много силна. Когато моите внуци - Мария и Павел, ходиха преди години на концерт във Франция с ансамбъл "Нашенчета", Ален пропътува 350 км, само и само да се срещне с тях", разказва Мара Железарова.

След 6 години кореспонденция идва и сюблимният момент - братовчедите да застанат един срещу друг. На 30 септември с полет от Париж Ален каца на аерогара - София, в 22,30 ч. За пръв път той стъпва на родната земя на своя баща. Само който е преживял нещо подобно, знае как се чувства човек в такива моменти, казва Мара. Тръпката е голяма, чувствата са смесени - на радост, притеснение от това дали ще познаеш човека, въпреки че имаш негови снимки, на леко безпокойство от това, което предстои... "Дъщеря ми и зет ми бяха притеснени дали ще го познаем.

Пътниците

минаваха, а той

все не излизаше.

С дъщеря си ЖаелИзведнъж се показа на вратата и започна да се озърта плахо. Ние веднага го познахме и го извикахме по име. Той страшно много прилича на дядо ни Нестор. Срещата ни беше трогателна. Той плачеше, аз плачех... И само се прегръщахме", спомня си развълнувано Мара.

След първоначалната еуфория от срещата между роднини, започнала друга - от докосването с българското. "От летището отидохме у дъщеря ми, която има къща в София. Отдолу е направена механа. Ален беше впечатлен невероятно много от всички експонати вътре. Особено очарован остана от пещта, камината и барбекюто. Когато му предложихме питие - коняк, уиски или ракия, той без да се поколебае извика: "Ракия, ракия!", обяснява братовчедката.

На следващия ден тръгнали за Плевен с автобус, за да може гостът да рзгледа Стара планина. Роднините му начертали пълна програма със събития, за да може Ален да оползотвори до последната минута престоя си в България и да види колкото е възможно повече забележителности. Следващата стъпка била в посока Етъра. Французинът с българско потекло останал изумен от работилниците, като най-много се впечатлил от една жена, която тъчала на стан. От там купил за подарък на жена си сребърен медальон, а за внуците си кречетала.

"Въпреки дъждовното време и мъглата решихме да отидем и до връх Шипка. Въоръжен с чадър, Ален изкачи всичките стъпала догоре, направи много снимки. В Плевен посетихме мавзолея с вечния огън, къщата-музей "Цар Освободител", разказва Мара. Тя не пропуска да отбележи и посещението им в Рилския манастир. Шест часа прекарали там. Разгледали Хрельовата кула, но най-много време отделили на музея и прочутия миниатюрен кръст, резбован с игла.

На живо Ален изглежда по-млад за 65-те си години.

Още на пръв

поглед личи,

че е чужденец.

Излиза от Панорамата (поредната забележителност, която е посетил), където екскурзовод на немски език (Ален знае немски - като войник е бил радист на борд на самолет, прекарал е 7 - 8 месеца в Германия, после в Мароко, Тунис) му е разказал за Руско-турската война и падането на Плевен. Веднага приближава и от плик започва да вади снимки на семейството си, за да разкаже кой кой е. Показва себе си като дете на сцената на Лионската опера, съпругата си, децата си, внуците си... За всеки един от тях обяснява разпалено. По изражението му и емоцията, с която говори, личи, че страшно много се вълнува от факта, че е в България и че най-накрая е видял роднините си. С удоволствие запечатва и мига на посещението си в Панорамата със снимка пред оръдията със своята братовчедка.

В ръка държи френско-български речник. Той му помага при общуването. Въпреки че е франкофонка, Мара твърди, че вече 40 г. не е говорила езика и съвсем логично е да го забрави. Но доста неща си спомня и успява да разговаря с братовчед си. Аз съм жител на света, казва Ален, прибирайки отново снимките в плика. За да съхрани миналото и настоящето за идните поколения.

"Прекрасно е, че вкъщи се чувства като у дома си. Става, прави кафе... А вчера така ни поглези -

направи

страхотна

гала вечеря.

Каза ми да не влизам в кухнята. И подготви невероятно плато - с домати, чушки, лук на розички, царевица и риба тон. После направи спагети с пармезан и свински карета", хвали се Мара.

И няма как през 10-дневния му престой Ален да не бъде запитан за стандарта на живот във Франция, за размера на пенсиите и заплатите и трудно ли е ежедневието на французите. На този въпрос той отговорил така: "Пенсиите и заплатите са по-високи. Но ако в България едно кафе струва 1 евро, то във Франция е 3 евро. Няма съпоставимост".

"С цялата наситена програма, която му организирахме, с всички посещения, мисля, че той си тръгна с приятни впечатления от Плевен и България. Може би дълго ще разказва за родината на своя баща и гостоприемството на българина", смята Мара Железарова.

Въпреки че е починал в Лион, името на бащата на Ален - Димитър, е изписано на паметника на семейната гробница на Цанкови. Ален е горд, че заедно с по-големия му брат Анри седем души носят фамилията Цанкови във Франция. И е убеден, че традицията ще продължи.