СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                           КУЧЕШКИ ЖИВОТ                    "BG Север" - брой 41 (18-24 ноември 2011 г.)


Полугладни ученици трудно оцеляват в гимназиалния курс на обучение

 

На 15 години Петър от Върбица вижда и яде шницел за пръв път

 

Инна СТЕФАНОВА

Полугладни ученици трудно оцеляват в горните класове на гимназии в Плевенско. Никой обаче днес не говори за тях, а ги има - кльощави, недорасли, с овехтели дрехи, останали от по-големите роднини. Това са момичета и момчета от различни селища на областта с различни семейства и съдби, но с общото желание, въпреки липсата на достатъчно пари, да продължат образованието си и да се сдобият с документ за средно и с тапия за професия. Свързва ги още нещо - прословутите делегирани бюджети, които са абсолютно неработещи спрямо бедните деца, принудени да оцеляват под статистическия и човешки минимум. Всеки ден, всеки срок, в продължение на четири години.

Влади е на 16 години, в десети клас.

Тежи с мокри дрехи не повече от 35 - 40 килограма. Ръстът и целият му външен вид е като на третокласник. Усмихне ли се обаче, заприличва на старец - част от зъбите ги няма, в живота си не е стъпвал на зъболекар, търпи месеци наред докато го болят, после сам ги разклаща и... вади. Твърди, че се храни достатъчно, нищо че под един покрив в дома му в Пелишат човеците - големи и малки, понякога трудно може да преброи. Никой в семейството му не работи. Живеят от социални помощи. Той, с хилавата си фигура, заедно с по-големия брат и с баща си често работят на чуждо. Тежка работа - обикновено копаят дупки за кладенци. Копаят и сега. Влади твърди, че по-големите мъже в къщата напоследък са с болни кръстове и ако не е той да им

Колаж BG Север

Колаж "BG Север"

помага, трудно ще се справят сами.

В междучасията, когато е на училище, Влади е от онези, които не отскачат до близката лавка или магазинче. Няма стотинки дори за вафла, камо ли за баничка или дюнер. Един от учителите веднъж видял как момчето къса зелени домати от оранжерията в парка на училището и с настървен апетит ги изяжда. Втори път му позволил да си откъсне от лука, пак за да се нахрани - така, направо от земята, излапал го пак настървено без да го мие или да търси комат хляб, за да го преглътне по-лесно. Десетокласникът не отказва, когато някой от преподавателите му подаде бонбон или вафла. Взима ги без да благодари, после се скрива някъде, вероятно от страх, че някой ще му поиска, а иска да изяде вкусотията на спокойствие. Питам го храни ли се редовно, защото е много слаб. Категоричен е в отговора си, че колкото и да яде, винаги ще е слаб, просто си бил такъв. Не се е теглил, но е убеден, че тежи цели 50 килограма.

Случаят Влади не е прецедент.

Във всяко училище, особено в професионалните гимназии извън Плевен, такива недохранени деца могат да се видят поне десетина.

За тях обаче няма да прочетете дори в статистическите данни. Подминават се и потресаващите им истории. Колкото и да е нелогично, недохранените ученици в горните класове сякаш не съществуват. Те не са обект на внимание подобно на съучениците си с наднормено тегло, за които са изписани и продължават да се пишат десетки информации, статии, препоръки. Защо е така? Отговор едва ли може да се намери, но най-логичният като че ли е този - срамуваме се от тях, казваме си - тя държавата нали им дава помощи, ние как да им помогнем. И просто ги подминаваме.

Спасение от глада и мизерията все пак са намерили в едно училище. Не за всички, които имат нужда, но поне за онези, за които са преценили, че са на ръба на оцеляването, а искат да учат. Като островче в морето от безразличие към проблема в Професионалната гимназия по селско стопанство в Пордим са открили формулата. И я прилагат - и миналата, и тази година. Там съществува т. нар. социална група. Децата, включени в нея, са от крайно бедни семейства. Учениците от социалната група са настанени в стаи в общежитието, всяка от които е оборудвана с климатик. Банята е съвременно обзаведена и с винаги топло течаща вода. Хранят се в близко ресторантче - три пъти на ден, всеки учебен ден. Всичко е безплатно, а преференциите се осигуряват от собствените приходи на училището. "Миналата година за издръжката на групата са дадени близо 3 000 лева, което не е голяма сума. Когато нямаш друга алтернатива обаче, а искаш да учиш, дори и малкото е нещо, което мотивира и родителите, и децата им", е убеждението на Алексей Крумов - временно изпълняващ длъжността директор в школото. И допълва, че тези деца получават още едно рамо от училището - когато пътуват до родните си места и обратно им се дават пари за половината от пътя. Алексей Крумов твърди, че онова, което прави държавата за недохранените ученици от горния курс, е крайно недостатъчно. "Социалните помощи не трябва да са насочени само към родителите, защото често пъти си остават там. Има бащи и майки твърде егоистични към онова, което получават, и затова те профукват парите за нещо друго, а не за да нахранят отрочетата си. Част от тези държавни помощи с умно измислен и приложим механизъм могат да се насочват и към училищата. Първи стъпки наистина има, но те касаят предимно учениците от началния курс, в който са осигурени безплатни закуски и обяд. Тези стъпки трябва да станат крачки, с които да се стъпи и в горния курс. Особено в професионалните гимназии. Там децата отиват, за да вземат дипломи за професии, с които по-късно да издържат себе си и семействата си, а не да чакат като родителите си на помощи", допълва още Крумов.

Петър е от "зайците" в училището, на 15 години, но с мъдростта на възрастен е осъзнал колко е важно наистина да вземе хляба в ръцете си и когато завърши да може да е независим и да се издържа сам. Той е от онези възпитаници на школото в Пордим, включени в социалната група. Иначе живее в Бръшляница. Решава да се запише в Пордим, въпреки разстоянието от 25 - 30 км, първо заради безплатните шофьорски курсове - привилегия, която имат всички, стига да искат да научат листовките и да положат успешно изпитите пред ДАИ. Колебанието да се запише в Гулянци е продължило кратко. Там училището му предлагало единствено курсове за готвач.

В семейството на Петър са три деца. Майка му получава детски за скоро родената му сестричка, вторият му баща работи на друг човек в селото, иначе също е безработен. Около 300 лева влизат в домакинството, но като се прибави и пенсията на дядото - баща на втория му баща. Заради беднотията и заради други причини, за които Петър не иска да говори, той живее при баба си по бащина линия. Там се чувства по-спокоен и свободен, нищо че се хранят със стотината лева пенсия на възрастната жена.

Петър харесва всичко в училището. Започва от стаята с климатик, такава екстра нямат повечето и от учителите му. Продължава с банята и топлата вода - в къщата на баба му подобно помещение няма. Балатонките, пиците или сандвичите са закуските, които получава и на които не може да се насити. Вчера, припомня, за обяд са им сложили на масата супа плюс основно - леща с пушено месо - не знае какво е точно, но било също вкусно. За вечеря им сервирали карначета с гарнитура. Толкова разнообразна храна при баба си никога не е имал, както и скара за всяка вечеря.

Тук, в Пордим, Петър за първи път вижда и яде шницел.

Не знаел какво е и сигурно затова през всичките часове на другия ден радостно питал учителите си те яли ли са като него от голямото панирано кюфте. Ако пък евентуално чичо му Тошко (така обичливо нарича човека, в чиито ресторант се хранят) приготви, ще му е за първи път да яде и пържола.

Петър мечтае да завърши успешно и да стане тракторист или комбайнер. Чувал е, че с тази професия може да изкарва добри пари. Често с приятеля си Пламен, който е от Тученица, си говорят за това какво ще правят, когато завършат след четири години. Не скрива, че и двамата поплакват, но скришно от другите, заради бащите си. И на Петър, и на Пламен татковците са ги напуснали, когато са били малки, и им липсва тяхната близост и обич, чувстват се изоставени. Майките им живеят с вече втори или трети човек и нямат много време за тях. Петър определя живота си досега като много гаден. Но пък е такъв, че не показва на никого, че има проблеми. Не обича да споделя, таи всичко в себе си.

Стефан вече е бил в социалната паралелка. Има диплома, взел е листовките за шофьор, остава му да изкара кормуването, за да е с шофьорска тапия като останалите си съученици. Той е най-малкият в семейството, в което растат още 6 деца. Цял живот за него са се грижели големите му сестри. Баща му умира, а майката ги изоставя. По-късно умират и бабите му. Живее сам в Славяново, но го хранят каките, които са със самостоятелни семейства. Мечтае да замине при 27-годишната си сестра и при брат си, които вече няколко години са в Германия. Не му е достатъчно, че му изпращат по 100 евро всеки месец, иска сам да работи и да е независим. В Германия няма да му е леко, не скрива той, там братът и сестрата плащат за обща квартира, а и казват, че трудно ще му намерят подходяща работа. В Славяново безработицата също е голяма. Ако реши да остане в България, ще трябва или всеки ден да пътува до Плевен и обратно с карта, която сега струва 80 лева, или да плаща квартира.

Историите на момчетата не са измислени,

но те едва ли са известни на представители на социалните служби, например, или на всякаквите познати и непознати агенции за закрила на детето. За тях знаят или подозират поне единствено онези учители, чувствителни към децата, пред които застават в клас не само като даскали, но и като човеци.

Социалната група в пордимския техникум по селско стопанство като възможен формат за оцеляване е пример как дори и с малко може да се помогне. Не само в едно плевенско училище, а и в цялата държава.

Защото си струва да се опита да се избегне познатият сценарий - неграмотни деца, които като порастнат попадат в криминални бюлетини или затвори.

Затваряне в колиба или какъвто там дом имат, и единствена опора - социалната помощ. Попадане в графа трайно безработен, мизерно съществуване и живот, обречен на гладуване.

 

върни се в НАЧАЛО