"BG Север" - брой 41 (26 ноември - 2 декември 2010 г.)

ШАРЕНО


 

Краси Кирилов - Джоджо:

 

Нашето мото е: Не се оплаквай и гледай позитивно на нещата

 

Група Акага участва в концертите Звезди на Музикалното

 

Вяра ЦЕНОВА

Част от тържествата по повод 50-ата годишнина на НУИ "Панайот Пипков" беше концертът на група "Акага". С тромпетиста и вокал на групата Джоджо разговаряме веднага след концерта за връзката му с плевенското Музикално училище, за спомените му от ученическите години и за оптимистичния дух на музикантите от бандата.

- Джоджо, по време на концерта ти беше звездата на вечерта. Разкажи за връзката си с НУИ "П. Пипков".

- Аз съм възпитаник на плевенското Музикално училище. Завършил съм през 1988 г. с цугтромбон. Най-хубавите ми години отлетяха в този хубав град. Чисто сантиментално този концерт посветих на моите преподаватели, защото те са хората, които са ме култивирали и са ми дали една много добра основа. Факт е, че най-добрите кадри излизат от плевенското училище. В момента живеем в такива времена, в които е много трудно да се поддържа артистичния дух у хората. Всичко излиза трудно. По време на криза няма пари и липсва вдъхновение. А музиката е изкуство на духа.

- В "Акага" явно нямате проблем с вдъхновението - излъчвате щастие и положителна енергия...

- Позитивното мислене винаги е било наш водещ фактор. Ние всички сме състуденти, през 1994 г. създадохме групата. Аз съм бил съученик на Годжи и Евгени в Плевен. Две години съм бил в "Ку-ку бенд", в симфоничния оркестър на БНР свирих. Оказа се, че цялата рецепта е неуморен труд, макар че няма такъв. Музиката е прекрасно изкуство. Оттам нататък човек като тръгне да се занимава с нея, не е както при науката - математиката например. Ако там законите и правилата са точни, при изкуството има магия. И то е свързано с науката, но по един не толкова обясним начин.

- Какво е мотото на "Акага"?

- Ние сме седем разномислещи и едновременно с това единомислещи хора. Може би общият ни принцип е: "Не се оплаквай и гледай позитивно, животът е пред нас". Има едно друго интересно нещо при нас като симбиоза - ние всички сме различни характери и темпераменти, но сме преди всичко приятели. Това е нещото, което гради нашия позитивизъм.

- Кой е най-яркият ти спомен от Плевен?

- Всички. Това са хубави години - като започнем от обучението и свършим с абитуриентския бал, не може да се разкаже с три думи. "А слънцето светеше много по-ярко и огряваше всички"...

 

 

Скандална семейна драма сътвори неволно таксиджия

 

Зорка ДОБРОМИРОВА

"Любовен четириъгълник" за малко да прегази нищо неподозиращия таксиметраджия бай Янчо, с прякор Медузата. Както разказа самият той, в един и същ ден му се наложило да вози пооплешивял бизнесмен, нежно гушнал русокоса девойка в училищна възраст, както и попрехвърлила нормалното тегло строга брюнетка в обятията на ентусиазиран младок със светнал поглед.

Имало странно съвпадение и в желанията на двойките - да ги хвърли в някой крайградски хотел за 2 - 3 часа. Янчо винаги спазвал правилото - помагай на хората, пък да става каквото ще. Така че нито за миг не се поколебал и закарал двойките в дискретен хотел в околностите на Плевен.

После нещата се развили като в ония разкази с неочакван край, от които автори спечелиха доста пари, а пък някои от участниците го отнесоха.

Така в ранната вечер Янчо Медузата отишъл да прибере пооплешивелият бизнесмен и русокосата девойка, но във фоайето на хотела, пред очите му се разразила истинска, сърцераздирателна семейна драма. Попрехвърлилата нормалното тегло брюнетка, изула сребристия си чехъл, гонела покрай фикусите русокоската и крещяла: "Ей, ти уроци нямаш ли, ма, та си тръгнала чужди мъже да оправяш!". Позагубилият от самочувствието си плешив Казанова пък й опонирал: "Ами ти къща нямаш ли си да я оправяш, а си тръгнала с това голошарестото, дето още не му е поникнала брада да се задяваш!".

След като прозрял гафа, който сътворил, срещайки двамата съпрузи, Янчо Медузата кротко напуснал потенциалното местопрестъпление.

 

 

Фръцла

 

Пекинезката Лара с по-голям гардероб от стопанката си

 

Инна СТЕФАНОВА

Плевенска пекинезка е с гардероб, по-голям от този на стопанката й. Дрехите на двугодишната Лара са подредени в специален шкаф според сезона. Розовият цвят обаче преобладава и при летните, и при зимните. Последната придобивка за четириногото е яке с три бродирани принцеси, взето не от магазин, а поръчано при шивачка. Роклите на Лара са от коприна или памук, сукманите се обличат "на голо" или върху суичърите. Шапките и щипките за "коса" са сред аксесоарите, които допълнително отварят хубостта на кученцето пекинез, заедно с четките и пастите за зъби и шампоаните. Розовото е любим цвят както за стопанката, така и за мъничето -паничките за храна и вода, одеалата - дебели и тънки, количката, леглото, дори кошчето - всичко е оцветено в бонбонени нюанси. Любимата играчка на Лара е музикален динозавър. На него кучето редовно предоставя от своята храна. Останалите залъгалки са събрани в специален, също розов кош.

Породата пекинез е била разпространена само в Китай, любима на императорите от забранения град Пекин. От там идва и името й. Миниатюрните кученца са инатливи, интелигентни и своеволни. Обичат да са господари на дома си. Като Лара, която се чувства господар и на апартамента, в който живее, и на стопанката си, която я гледа.

 

 

 

 НАПУШЕНИ МИСЛИ

 

За късмета на българина

 

Стефан КРЪСТЕВ (Cefules)

Представително проучване сочи, че близо 35% от българите се пробват в "игри на късмета". Странно! Цели 35% залагат на добрия си късмет, след като 98% се оплакват от лош! Абсурден е българинът. Плаща 20% ДДС за жизнено необходими лекарства, за учебниците на детето си и за книгите си, а хазартът му не е обложен с ДДС ставка - стимул да повярва в това, от липсата на което се оплаква, т. е. в късмета. Че защо му е необходим стимул? Гореизложеният парадокс сам по себе си достатъчно откровено, чак безсрамно разкрива, че все търсим шанс там, където най-малко го има. Прибягваме до неща, на които най-малко се доверяваме. Или поне на неща, които най-малко на думи и поведение (за пред хората) не одобряваме.

Боя се, че по същия начин, както залагаме на хазартните игри, гласуваме. Не с надежда, а за надежда. Не с разум, а въпреки разума си. Не толкова и за добро, колкото защото и без друго не виждаме добро. Опираме се на някакъв имагинерен шанс, толкова дълбоко законспириран в мрака на подсъзнателното ни, че ако, дай Боже, се сбъдне, едва ли бихме познали, че това се е случило.

Трудно е да се доближиш до логиката дори на една разтърсвана от страстта си хазартна натура, а тук става въпрос за огромна маса от хора. За съпричастност, каквато българското общество все още не е проявило към каквото и да е друго: идея, общ интерес, че дори религия. Защото, ако се гледа само Великден - да, източно-православните сме изглежда повече, отколкото играещите хазарт, но тук става въпрос за нещо, което събира българите всеки ден, от години насам. Тук не става въпрос и за масова истерия около събитие, което ще трае ден - два, ще си събере достоен брой противници, а те с поведението си ще катализират още повече поклонници. Не става въпрос нито за митинг, нито за нов риалити формат, нито за някоя свръхнова звезда в ефира и извън него, а за система, която без да осъзнаваме, уж без да ни притеснява с нещо, е навлязла толкова дълбоко в живота ни, че се е превърнала в основна негова част.

Не съм в състояние дори да си представя какви печалби генерира това, но явно има хора и това са точно тези, които са зад и над игрите на късмета и които не само са родени с късмет, а знаят, за разлика от всички тези 35%, как да се отнасят с късмета си. Което е похвално! Защото "късметът помага на подготвените за него умове", а не на тези, които проклинат лошия си късмет, а сляпо му се доверяват. Защото, ако не беше тъй масово тиражирана идеята, че видите ли, "нямам късмет, понеже съм роден тук, понеже туй - онуй", а се отнасяхме малко по-естествено към човешкия си порив да се доверяваме, може би щяхме да разчитаме, и то не толкова абсурдно, а с малко повечко разум, на неща, на които наистина заслужава човек с разума си да се довери.

Боя се, че така хазартно обичаме и така хазартно мразим. Така хазартно строяхме пристройките, така хазартно сега ще ги разрушим. Така хазартно разрешаваме на някой не просто да ни управлява, а да обсебва съзнанията ни. Така хазартно пазаруваме и дори дишаме. Заради тръпката, без вяра в шанса си, отдаваме му се и го пропиляваме.

 

върни се в НАЧАЛО