КАРИЕРА


 
Мадлен Алгафари:

Вярвам в доброто и в любовта

Проблемът на днешния човек е в липсата на осъзнатост, твърди психотерапевтката

 

Мадлен Алгафари е един от най-известните психотерапевти в България. Родена е на 4 ноември 1967 г. в студентско семейство. Детството й преминава във Враца, където завършва езиковата гимназия "Анри Барбюс". Оформя характера и интересите си под силното влияние на баща си, химика Николай Стайков, и майка си, етнолога ст. н. с. д-р Йорданка Манкова. Завършва психология и режисура на куклено-драматичен театър за самодейци в СУ "Климент Охридски". Но в първите години след това професионалният й път не е свързан с нито една от двете специалности. Работи като преводач в Агенцията за чуждестранна помощ, преминава през студентската програма "Ку-ку", където среща съпруга си Нидал Алгафари, води телевизинното предаване "Анонси" на Гражданска защита и дава доброволни дежурства на телефона на доверието към БЧК. Но изпитва една непрестанна неудовлетвореност. Докато вродената й упоритост да търси себе си и късметът й не я отвеждат в прочутата школа на професор Валдо Бернаскони в Лугано - Швейцария, където три години специализира психотерапия. Това променя живота й напълно. Преди десет години открива в София един от първите частни психотерапевтични кабинети за групова и индивидуална терапия. Автор е на две книги - "Мира нямам" и "Вяра имам". Има две деца - Александра и Николай.

 

Цветана ЕВГЕНИЕВА

Толкова е сладкодумна, че думите се леят като песен от устата й. Дългата й руса коса не може да скрие пламъка на сините й очи, които греят с вътрешен огън. Красива, но истинска и различна от другите хубави жени. Защото свети със собствена светлина, с вярата си в доброто и в любовта - разкрепостената, свободната, лекуващата любов.

Не обича девизи и максими, но от дете носи съвета на дядо си:"Прави всичко с внимание" и на майка си: "Любовта е по-добрата част на живота". Така учи и децата си - че по-важно от всичко е да си добър човек и след това идва по значимост другото, например успехът в училище. Че няма нищо лошо да се греши, човек се учи от това. Трябва да умееш и да се молиш, и да се учиш, и да се подчиняваш и да съблазняваш, но и да казваш "не" и да си отстояваш територията. Според нея децата трябва да се движат със собственото си темпо. Може родителите да запалят някаква искрица у детето, но да не се опитват да осъществяват чрез него собствените си неизпълнени амбиции.

Човек не се ражда лош, твърди Мадлен. После става по-малко или повече такъв.

Но продължава

да носи у себе си

доброто зрънце.

То може да се отключи с любов. Любовта има различни образи. "Помня на баба Мара вретеното как пееше в ръцете й, как се закачваше по напуканите й пръсти нишката. Помня с най-малките подробности шарките по чинийките за сладко в къщата на баба Цеца и мириса на забраненото за пипане чекмедже с десетки дребни, любопитни нещица в него. И на шарените черги в скрина, които баба пазеше за мой чеиз. Няма друга такава миризма - опияняваща, любовна! Помня как точно изглеждаха на дядо Стайко ръцете, смеха му, как ми свиреше на цигулка, на хармоника и после на гребен.

Любовта е спасение, тя е същността на живота. Имам предвид любовта "въпреки", а не любовта "заради". Защото втората е егоистична, тя може да е заради този, който ми и е удобен, нужен, а не "въпреки", примерно негови недостатъци и въпреки компромисите, които трябва да направя. Любовта е Голгота. Тя е дрога - да се довериш на някого докрай, да му позволиш да те познава, както ти се познаваш. Всички болести - и духовните, и телесните, са от липса на любов. От неумение да обичаш и да получаваш любов, да простиш и отново да обичаш. Винаги казвам: "Обичай ближния си, но като себе си". Харесвам спонтанността, истината, голотата, природното, шареното. Дразня се от всичко, което е обратното, но приемам правото му на съществуване. Иначе животът щеше да е еднополюсен, а това не е естествено. Както приемам съществуването на доброто и злото. Това са двата полюса на човека. Аз нося страшно много любов в себе си. Ако можех, бих раздала на целия свят. Това всъщност се опитвам да правя".

Но преди това Мадлен

преминава

през личната си

терапия.

Това става в школата на проф. Валдо Бернаскони. "Специализацията се оказа повратен момент в живота ми. Защото дотогава се лутах и търсех себе си, но не се намирах в нищо, с което се занимавах. Аз, първенецът на випуска по психология, завършила със специалната награда на името на Генчо Пирьов, не знаех какво да правя със знанията си. На това ме научи проф. Бернаскони. Като ме промени напълно. Не е възможно да правиш терапия, ако сам не си преработил проблемите си, ако не си видял как се чувства човекът на стола отсреща, колко боли, колко е страшно и колко е сладко, когато постигнеш промяната. Терапията е не само осъзнаване, но и болка, водеща към удоволствието. Професорът промени тази Мадлен, която имаше страх от авторитетите и им се подчиняваше; която не можеше да отказва, дори когато й беше трудно да направи нещо; която беше свикнала да е отличничка, вечната активистка, горда и нетърсеща помощ.

В началото на специализацията при един терапевтичен урок аз избрах да се идентифицирам с птица и бор. Птицата отговаряше на тогавашното ми летене в облаците, на романтичността и склонността към идеализъм. Вечно зеленият бор - на нежеланието ми за порастване, на мъжката ми амбициозност и устременост нагоре, на гордостта и устойчивостта ми. Днес нито птицата в мен е мъртва, нито борът. Но мога и да съм котка, и маймуна, и вълчица, плодна ябълка и крехко кокиче. Професор Бернаскони ме научи да съм жена, да съм сексуална, не само интелектуалка, да съм цяла, да

приема

собствената си

сексуалност като

нещо красиво,

като дар Божи!

Така преди десет години открих у себе си качества, които мислех, че нямам, открих истинската вяра в себе си. Че съм значима и заслужавам самоуважение - и когато съм силна, и когато съм слаба! Основното правило в това е личната активност, осъзнаването, че никой друг не ти живее живота. Вече десет години и аз правя това - помагам на хората да намерят себе си."

Всеки може да промени живота си към по-добро. Пътят за това минава и през терапевтичния кабинет. Според Мадлен българинът вече прави разлика между психиатър и психотерапевт. Все повече хора търсят помощта на специалиста, за да подредят мислите и чувствата си, да направят живота си по-щастлив. Няма човек без симптом, но той не е още болест. Като се съберат много симптоми правят синдром, а много синдроми - болест. Затова е добре да се лекуват малките симптоми. "При мен идват хора с депресия, паническо разстройство, анорексия, но и с екзистенциални затруднения, конфликти между поколенията, затруднения в общуването; хора със силно его или такива, ненамерили себе си, както и такива, които искат да променят модела си на мислене и на поведение, да се развиват и да разширяват себепознанието и уменията си. Този, който ходи на терапия, е по-здрав от този, който никога не е ходил, защото първият

е осъзнал

необходимостта

от промяна

и е преценил, че заслужава да прояви това уважение към себе си. Вторият може би не е осъзнал още нуждата от промяна или не вярва в нея", твърди Мадлен Алгафари.

Ако трябва да опише хората в цветове, според Мадлен те изглеждат така: Черното е цветът на затварянето, на почивката, на планирането. Синьото - на интелекта, на подчинението и доверието. Зеленото - на недоверието и съмнението, на преценката. Жълтото е на властта и съблазняването. Червеното - на агресията и активността.

Много от случаите по време на терапевтичната си практика психоложката описва в двете си книги "Мира нямам" и "Вяра имам". Тя споделя, че стиховете й са предимно изповеди на нейни пациенти, облечени в поетична форма. В "прозаичната" част разказва за няколко терапевтични случая и търси отговори на много въпроси, поставени от пациенти.

"Писането ми се случва от само себе си, никога не решавам "сега ще пиша". Стиховете идват самички, през нощта или дори когато шофирам. Не знам как става. Изпитвам вътрешно напрежение, което напира и е моята собствена терапия. Нищо на този свят не е случайно. Смятам, че е пресечна точка на химията на баща ми и народното творчество на майка ми. За какво нямам мира? Нямам мира, ако не помогна на някого да повярва в себе си, в доброто, в любовта, в Бог, който е у всеки от нас. Когато виждам пасивни, инертни, безинициативни, застинали хора. На тях искам да помогна, защото всъщност това е смъртта, а

животът

е движение

и няма да се уморя да се опитвам да раздвижвам тези хора. Така се усещам истинска, жива!

В какво вярвам? В себе си, в хората, в доброто, в любовта. Следвам онова, което ми идва отвътре. Всеки от нас има едно позитивно зрънце у себе си. В него вярвам. Уча хората да си белят черупките, които ползват като защитни, и да извадят това добро зрънце. Това не е религиозна вяра. Не бъркам вярата с религията. Да вярваш, означава да знаеш, без да виждаш. Гледах един филм за мравките. Не знаех, че те можели да виждат само на тридесет сантиметра. Представяте ли си колко те не знаят за света, в който живеят?! А че има звезди, изобщо не могат и да предположат. Но ние, ние -хората, можем да предполагаме без да ги виждаме - може да вярваме... Вярата предхожда и следва знанието. С нея започва и завършва жизненият ни път. Вярваме, когато се раждаме. Вярваме, когато умираме. Но какво става с вярата ни по средата на живота? Моето послание всъщност е човекът, който чете книгата, да успее да открие поне малък жокер за постигането на личното си щастие. И с това да допринесе за спасяването на живота на планетата! Защото всички ние сме един организъм. Боледуването на част от него разболява цялото. Излекуването на част от него лекува цялото. Да повярваме в това, означава да сме хора -

да повярваме

в звездите, без

да ги виждаме!...

Всички го можем! Но само ако вярваме. Има глад за вяра. Хората си мислят, че ще се "наядат" отвън, но те се "наяждат" отвътре. Носят си вярата, но не знаят. В този смисъл втората ми книга е по-философска. Последните й две страници са за дописване. Всеки може да допише своето изречение".

И читателите го дописват. Психотерапевтката получава дневно по около 50 писма. Някои споделят, че стиховете й им въздействат по-силно, други са развълнувани от разказите за лекували се хора. И описват свои случки или наблюдения. Така се ражда идеята за третата книга, която има вече работно заглавие "Осъзнавам". "Защото проблемът на днешния човек е липсата на осъзнатост, твърди Мадлен. Той знае много, но не осъзнава това, което знае, не го разбира. Гледаме повърхността, затрупани сме с информация, но същинските причини, следствия и зависимости между всичко в тази Вселена, като че ли не са ни достъпни. Не става дума за коефициент на интелигентност, а за умението да видиш отдалеч нещата, тяхната взаимна връзка и истинските причини за тях. Ако хората бяха осъзнати, нямаше да я има лошотията. Ако можехме да разбираме защо се случват нещата, нямаше да се случат.

Да получим

просветление -

ето за това нямам мира и в това искам да вярвам."

Графикът й в студиото е запълнен половин година напред. "Защото съм откровена със своите пациенти. Не е достатъчно само да искам да им помогна, а трябва да съм убедена, че мога. Има хора, които си тръгват на третата или четвъртата среща, не само защото разбират, че самите те не са готови за терапия, а и защото на мен не са ми стигнали знания, не съм им допаднала като човек или не съм успяла да намеря достатъчно бързо болното място. Но държа да съм честна с тях и със себе си, за да запазя тяхното и моето себеуважение. Като продължавам да търся всички възможни начини да карам хората да се замислят за качеството на живота си".

Извън терапевтичното си студио Мадлен разтоварва с приятели, с музика и разходки, в кухнята. Обича да приготвя чушки с боб, лучници и ястия от арабската и френската кухня, като ползва много подправки. "Питат ме как издържам на толкова негативизъм и драми в работата си. Зареждам се от това, че съм успяла да помогна на някого, когато видя, че той вече изплува от своята болка и се връща в живота прероден. Зареждам се от природата и от Врачанския балкан, когато имам време да се потопя сред неговите страховити скални зъбери и дъхави поляни. Моите деца ме зареждат. И вярата, която нося винаги в себе си".