СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                  ЖИВИ ЛЕГЕНДИ                      "BG Север" - брой 39 (9 - 15 ноември 2012 г.)


 

 

На 13 г. Баджо участва в сглобяването на първото
баскетболно табло в Плевен

 

Иван Стоянов все още се зарежда с играта под коша, но от малкия екран

 

Близо 300 жени, влюбени в баскетбола, е тренирал през годините Иван Стоянов

Близо 300 жени, влюбени в баскетбола, е тренирал през годините Иван Стоянов

Сега спомените за Баджо са събрани в десетки фотоалбуми, сн. авторът

Сега спомените за Баджо са събрани в десетки фотоалбуми, сн. авторът

 

Инна СТЕФАНОВА

Иван Стоянов, познат в спортните среди като Баджо, е едва 13-годишен, когато заедно с още няколко момчета участва в сглобяването на първото баскетболно табло в Плевен. Годината е 1944-та, месецът - октомври. Седем години по-късно той става първият плевенски спортист, който официално е назначен за треньор по баскетбол. Днес, вече на 81 години, Иван Стоянов продължава да е все така запален по играта под кошовете и да приема себе си за баскетблен човек, да се вълнува от спорта и да не пропуска актуалните мачове, макар и от малкия екран на домашния си телевизор.

Роден е в село Радуил, Самоковска община, на 14 юни 1931 г. Четири години по-късно родителите му се местят в Плевен. Баща му тогава работел в кооперация за търговия с дървен материал, която имала клонове и в други селища на страната. Шефовете му го изпратили в Плевен, за да поеме управлението на склад за дървен материал в града. Иван и по-големият му брат Стефан били записани да учат в тогавашното плевенско школо "Кирил и Методий". По-късно на белия свят се появила и тяхната сестричка Мария. По онова време Иван непрекъснато се въртял около батко си и го наричал с гальовното "бачо", от където по-късно дошло и прозвището Баджо, останало му и до днес. Когато тримата пораснали, всеки от тях избрал свое поприще в живота. Мария се захванала със счетоводство, но през годините неотклонно следяла пътя на Иван в баскетбола, радвала се на успехите му и тъгувала заедно с него при неудачите.

Първите спомени на Баджо за баскетбола са от месеците след като през 1944 г. властта в България била сменена, а световната война все още бушувала. В ония трудни времена Иван и няколко момчета на неговата възраст се увличали от футбол и волейбол. Посоката на спортното му развитие и на живота му била променена от един италианец - Джовани Клева, също запален спортист. Чужденецът, останал в Плевен по неизвестни вече причини, бил единственият в града, който можел да играе баскетбол и знаел правилата на играта. По негово настояване в тогавашния завод "Вапцаров" направили баскетболен кош с метално табло, което трябвало да закачат във винаги пълната с момчетии зала "Юнак" в центъра на Плевен (срещу сегашната бинго зала). 13-годишният Баджо не знаел за акцията на италианеца, когато случайно след разходка с приятеля си Михаил Михов решили да се отбият в "Юнак", за да поиграят волейбол. Любопитни какво става, те не само зазяпали с удивление новото табло, но решили да се включат и в монтажа му. После, когато всичко било готово, заедно с останалите запалянковци в залата започнали да тупат топката и да стрелят в коша. Още след първите няколко подавания всички останали запленени от новата игра. Баджо ясно си спомня как Джовани им показал една - две тънкости, като дриблирането и броя на крачките в него, например, после ги оставил сами да се оправят, защото трябвало да отскочи на друго място. Това била първата тренировка по баскетбол в Плевен за всички времена, макар и импровизирана, убеден е възрастният вече мъж. За него пък тя се оказала първото връзване на пръста в занаят, за който преди това не бил и помислял - треньорството. Тогава можех и да не вляза в залата - можех да се прибера в къщи или да отида да ритам някъде на открито, но явно такава ми е била съдбата, категоричен е Баджо.

След тази случка Иван Стоянов и приятелите му - Сава Милчев, Георги Контев, Иван Василев, Стоян Коларов и още няколко момчета, сякаш забравили всичко друго. Продължавали да се събират в "Юнак", за да пострелят в коша - толкова се запалили, че идвали по няколко пъти на ден в залата. Джовани им разкривал нови и нови тайни и тънкости в играта, после често ги оставял сами с топката, защото бил ангажиран със свои задачи. Така постепенно малкият Иван Стоянов започнал хем да играе, хем да показва на всеки новодошъл как се играе. Вечер пък, когато се прибирал вкъщи, трескаво грабвал книги, за да прочете всичко, което успявал да намери за баскетбола.

Томовете с литература, купувани и събирани през годините, Баджо още пази в дома си. Самоукият треньор не се уморявал да се самообразова

и като играч, и като треньор.

Баджо си спомня с подробности есента на 1951 година. Тогава работел във "Вапцаров" и водел тренировки в салончето към черквата "Света Параскева". Един следобяд в заличката, без той да разбере, влязъл Димитър Григоров, треньор в столичното дружество "Торпедо", заедно с други двама мъже. Наблюдавали скришом тренировката, а когато тя приключила, непознатите отишли при него и се представили. Казали му, че заниманието е минало отлично и че официално го назначават за треньор. "Като работник в завода взимах 160 лева, а като платен треньор - 6 000 лв.", спомня си още Иван Стоянов. Вместо да си купи нещо за спомен от първата заплата, той събрал всички баскетболисти и познати спортисти в беседката на двора, за да се почерпят с вино, приготвено от баща му, и да замезят порядъчно, както се полагало, за треньорското назначение на Баджо.

Тази година той запомнил и с друго. Тогава се провели двата мача, които Иван Стоянов определя като най-впечатляващи в кариерата му - момчетата от Плевен, които той ръководел, срещу четвъртите в Европа - от националния отбор. Изиграли се две срещи. Едната плевенчани загубили, но в другата надделели над авторитетния си противник.

Със сигурност през ръцете ми като треньор през годините са минали близо 350 мъже и около 300 жени, все влюбени в баскетбола момчета и момичета, спомня си още Баджо. Георги Панов, Любомир Панов, Иван Цончев, Никола Илов, Атанас Пейчински са само част от плевенските баскетболисти, открили първо при него красотата на тази игра, а после продължили спортните си кариери в националния тим. От Плевен момчета и момичета са тръгвали не само към националния отбор, но и към клубове във всички европейски държави, твърди Баджо. В работата си държал преди всичко на дисциплината и точността - състезателите да идват навреме в залата и да си тръгват, когато той прецени. Въпреки това всички негови възпитаници го обичали. Привличах за играта онези, които бяха влюбени в баскетбола истински, разкрива едно от разковничетата за своя успех Иван Стоянов.

Добротата и гостоприемството на Баджо са станали пословични през годините, твърдят всички, които го познават.

И сега по обедно време на масата в кухнята той подрежда прибори и салфетки, защото очаква гости както някога. Само дето те все по-рядко идват. Не остава никога и без кутия с шоколадови бонбони, за да има с какво да почерпи всеки, който е решил да се отбие при него. Години наред в къщата на Баджо е гъмжало от гости, хора не само от Плевен, а от различни краища на страната, които той с радост е посрещал. Понякога при него са отсядали цели отбори, нямало стая, която да оставала празна. Никой не си е тръгвал от дома му гладен. Баджо и сега посреща гости в къщата си на улица "Кала Тепе", откъдето се вижда целият град, близо е до спортните игрища и зали, а мястото е определено отдавна от него като райското кътче на Плевен.

Спомените на Иван Стоянов го връщат и към 60-те години на миналия век, когато покрил всички изисквания, за да получи званието "заслужил треньор". Заради бюрократични спънки обаче и необяснимо забавяне из канцелариите на дружества и министерства, документите му станали готови едва през 1980 година. Неговата голяма заслуга е най-вече в изграждането на стройна система и организация както по селекцията на отборите, така и по провеждането на учебно-тренировъчния процес. И в това, че оставял след себе си равностойни последователи, мнозина от които и днес продължават да работят за развитието и популяризирането на баскетболната игра в града. Баджо твърди, че забавянето, с което получава оценката "заслужил", не го е ощетило. Радва се, че е оставил диря след себе си, че е човек, който е живял и все още живее с красивата игра. Тежко приемал загубите, няколко дена след тях просто се е разболявал. После обаче пак се изправял и продължавал. Такава е треньорската работа - низ от победи и загуби, от радости и тревоги. Сега Иван Стоянов признава, че единственото отстъпление, което е допускал като треньор, е, че приемал да тренира състезатели с недостатъчно добри ръстови данни за баскетболисти. Атлетичността може и да не е била особена пречка преди години, обяснява той, но сега, в съвременния спортен свят, е задължителна, защото играта е станала и по-бърза,

и по-пъргава.

Знае го, защото макар и да не ходи да гледа баскетбол на живо в залите, не пропуска ден, в който да не изгледа поне една среща по телевизията. Съжалява, че за него баскетболът вече го има само от малкия екран. Твърди, че от години никой не го е викал за помощ или съдействие, нито го е потърсил за съвет.

Не го питам дали в Плевен вече се чувства забравен. Отговорът за мен не би бил изненада, по-скоро ме притеснява болката, която мога да предизвикам. Десетки привърженици на играта в Ямбол, не в Плевен, например все още добре помнят Баджо. Те определят 1960 година, в която Стоянов отива в града им като първи щатен треньор, като паметна. Плевенският треньор остава в Ямбол до 1969 година. Години по-късно местна комисия от специалисти единодушно го избира между 12 баскетболни треньори като човека с най-голям принос в развитието на баскетболната игра в Ямбол за всички времена.

В Плевен признание с такава обич за приноса на Иван Стоянов все още няма. Скоро ще станат десет години, откакто Баджо се пенсионирал с 40-годишен стаж зад гърба си като треньор. Денят му вече минава далеч по-простичко и обикновено, откъснат от шумните зали и бурните възгласи на запалянковците. Събужда се в 6,30 часа сутринта, пие прясно мляко от близкия магазин или закусва със супа, после тръгва на разходка от къщата си на "Кала Тепе" до Втора поликлиника и се връща обратно, за да обядва. Следобед изминава повторно същия маршрут. И при 40 градуса над нулата, и при кучи студ от минус 10 градуса никой и нищо не е в състояние да му попречи на тези километрични разходки. Твърди, че така се поддържа във форма. Както и като си готви сам странни манджи, в които задължително слага плодове - я ябълки или круши от градината, я тиква, понякога дори череши. Така яхниите му ставали екзотични, а към тях прибавял и по чашка домашно винце или ракийка.

Ако трябваше да изживее живота си отново, Баджо е категоричен, че пак би се захванал с баскетбол, че отново би започнал да отразява работата си в дневници, да ги трупа един след друг и да ги пази. За да ги събере в книга, като вече подготвената, за която твърди, че има по-скоро документална стойност, защото събира на едно място историята на баскетбола в Плевен. Тя е с простичкото заглавие "Моят живот", а мечтата му е един ден някой да я издаде, за да види бял свят, защото баскетболът в Плевен го заслужава.

 

върни се в НАЧАЛО