Брой 39                                                   

30 септември - 6 октомври 2005 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Жечка Димитрова

 

В навечерието на Деня на музиката - 1 октомври, свои мисли за това изкуство споделя директорката на Националното училище по изкуствата "Панайот Пипков" в Плевен. Има още един повод да разговаряме с шефката на музикалната гимназия - скоро ще бъде отбелязана 45-ата годишнина на школото.


Музиката одухотворява хората


Жечка Димтрова е родена на 26 февруари 1958 г. в гр. Шумен. Свири от 5-годишна на пиано. Учи в Шуменската музикална школа, след това в класа на Лидия Кутева в Софийското музикално училище. Завършва Музикалната академия в класа на проф. Милена Моллова, която е родом от Шумен. От 1982 г. е разпределена в плевенското музикално училище "П. Пипков". Започва като преподавател по специалност "Пиано и клавирен съпровод". Тогавашният директор Божко Шойков я прави ръководител на катедра "Ансамбли и състави", след което я повишава в длъжността помощник-директор. От 1995 г. с конкурс става директор на Националното училище по изкуства. Разведена, с един син.

 

Интервю на
Даниела ДОЧЕВА

- Г-жо Димитрова, защо се ориентирахте от дете към музиката?

- Баща ми беше виолончелист и се пенсионира като концерт майстор на Шуменската филхармония, въпреки че е юрист по образование. Носител е на Златна лира, дирижирал е много народни хорове. Предложен е за почетен гражданин на Шумен, с което много се гордея. Брат ми също е виолончелист, концертмайстор е на операта в Брюксел и в момента е на турне в Япония.

Още от дете пианото стана моя съдба, защото постоянно се движех в музикалните среди на баща ми. В началото на педагогическата си дейност свирех много и акомпанирах на всички национални конкурси, на които се явяваха нашите ученици. Без да съм имала намерение да оставам в Плевен, животът ми мина в този град и аз го чувствам като роден. Мисля, че малко или много съм успяла да се реализирам като професионалист, да намеря своето място.

- Синът ви пое ли по пътя на изкуството?

- Не, той свиреше и на пиано, и на виолончело, но много умно реши, че за тази професия трябва твърде много труд, твърде много любов и амбиция, която той не притежава. Въпреки всички прекрасни данни, които имаше. Завърши езиковата гимназия в Плевен и е студент IV курс във Великотърновския университет със специалност психология. В момента е на студентска бригада в Америка и го очаквам през ноември да се прибере в България.

- Какво означава за вас това, че вече 10 години ръководите престижното Национално училище по изкуствата "П. Пипков"?

- Огромна отговорност. През този дълъг период се състояха много мащабни инициативи на училището. Това привлича преподаватели от много висок ранг в нашия град, което вдига още повече имиджа на училището. Отговорност е да няма никакви неуредици при присъствието на такива авторитети от музикалния свят на страната. Още си спомням 40-годишния юбилей, на който се стече целият музикантски елит и стана прекрасен празник. Съвсем скоро ни предстои да отбележим 45-ата годишнина на НУИ "П. Пипков" и отговорността е още по-голяма, защото всички, които са били на предната кръгла годишнина, ще дойдат отново. Затова и аз, и колективът се стараем да направим нещо още по-интересно, още по-нестандартно, за да защитим своя авторитет. Неминуемо винаги се създават конфликти, винаги има недоволни, тъй като това не са обикновени преподаватели - всички са хора на изкуството. А хората на изкуството са по-емоционални, по-себични, гледат света с други очи, и това създава повече спорове, обсъждания, но може би те са полезни, за да се стигне до нещо хубаво като краен резултат. Една птичка пролет не прави, без добър екип нищо не се постига. Така че аз съм безкрайно щастлива, че имаме толкова амбициозни преподаватели.

- Предстои ви още едно честване тази година...

- Да, ще отбележим и 40-годишен юбилей от създаването на фолклорната паралелка. Първо плевенското училище в цяла България наред с класическите инструменти започна да изучава и народни. Нашият народен оркестър направи много интересни произведения, които съчетаха фолклора с класиката, а това е много модерно. От догодина ще се създаде паралелка по живопис и графика с 12 ученици и вече подготвяме базата.

В момента имаме одобрен проект от Министерството на културата за строеж на нова сграда в двора на НУИ "П. Пипков". Тя ще е на два етажа, с камерна зала, фоностудио. Чакаме само да ни отпуснат средства.

- Кои са най-актуалните проблеми, с които трябва да се справите като директор?

- Проблем е сградният фонд, инструментариумът също. Има нужда от нови инструменти, но средства няма. Затова гледаме да поддържаме на такова ниво инструментите, че да може да се употребяват. Другият проблем е педагогически и психологически децата да бъдат обхванати. Ето сега в нашето училище не може да бъде назначен психолог, защото се изисква минимум 500 ученика, а нашите са около 380. Има един вариант, който се надявам да се приложи след време - на две малки училища да има един психолог. Поддържаме контакти с психолага на РИОКОЗ, който идва при децата, прави тестове, на тях им е интересно и задават въпроси - така трябва да бъде, но да е по-регулярно, за да има нужния ефект. Нашите деца са по-чувствителни, много лесно в тази възраст до 19 години могат да залитнат в неподходящи области и трябва нещата навреме да бъдат овладяни. Другото, което на мен ми се иска, е да се запази числеността на паралелките такава, каквато беше преди години - 12 - 13 ученика, защото сега са по 25 - 26 и по-трудно се работи така.

- В днешно време е много трудно да си музикант. Успяват ли вашите ученици да се реализират?

- С музика се занимават хора, които я обичат и не са седнали да мислят предварително за това дали тази професия ще им носи достатъчно пари. Музиката е призвание. Малко ще разширя аспекта: в цяла България независимо с какво се занимават, младите хора напускат страната. Това е трагично. Нашата държава трябва да направи така, че да задържи младите хора тук, където да се чувстват добре. И да имат нужните средства, разбира се, посредством своя труд. Голям процент от тези момичета и момчета не се връщат. Така става и с нашите ученици, защото българската музикантска школа изключително много се цени в чужбина. Нашите деца са не само конкурентноспособни, но са на едно от първите места на световни конкурси. За съжаление много от тях даже не кандидатстват в нашата консерватория, а направо в чужбина. Ако се върна във времето назад, ще изредя десетки хора, които не са тук. А те трябва да са тук. Нашата държава ги обучава не за да ги прати в чужбина. Всички майки, които изпращат синовете и дъщерите си да учат в чужбина, треперят дали ще се върнат. Затова ли създаваме децата си? Да ги отгледаме, да ги направим умни, да ги направим способни, да им дадем професията в живота и след това да не можем да им се порадваме тук? Това е един много глобален проблем и ако продължава, какво ще остане в нашата държава? Хубаво е това предаване "Другата България", а нашата къде е? Много семейства така се разделят. Аз самата съм в такова разделено семейсто. Брат ми от 1980 г. е в Брюксел, виждаме се през 2 - 3 години, ние нямаме една Коледа заедно. Това нормално ли е за едно семейство? Нали щастието е в семейството? Къде са българските семейства?

- Националното училище по изкуствата "П. Пипков" има дългогодишни контакти с Плевенската филхармония, която дава възможност на млади дарования да се изявят на професионална сцена.

- Доволна съм, че тези контакти продължават, защото практиката е много важно нещо. И колкото по-рано започне, толкова по-добре. Имаме традиция всяка година през май наши ученици да се изявяват като солисти на Плевенската филхармония. Много се радвам, че плевенската общественост търси нашите деца по всякакави поводи. Така младите музиканти усещат какво е истинската сцена. И тази практика трябва да продължи.

- Специално място ли е сцената?

- Сцената е много страшно нещо. Моята професорка казваше: "Аз ще дам 100 лв. на човек, който не се занимава с изкуство, само да мине от единия край на сцената до другия, за да види колко е страшно". За да не се сринат психически, много изпълнители избиват комплекси, като си казват: "Аз съм най-велик" и се самонавиват. Не им пука от това, не им пука от онова, за да добият смелост. Не можеш да излезеш на сцената, без да ти се качи пулсът, ръцете ти се потят. Колкото и да си свикнал, и да си се рутинирал, винаги го има вълнението. То е много нетипично и човек трябва да го изпита, не може да се разкаже. Много рискова професия е да бъдеш постоянно на сцената. Да, има и много положителни емоции, но и много притеснения и нерви. Не всеки издържа.

- Вие каква музика слушате?

- О, обичам всякакъв вид музика без попфолк. Не че и там няма хубави попадения, не го отричам тотално. Младите хора не се заслушват толкова в музиката, колкото гледат атрактивната визия на певиците. За съжаление повечето млади хора слушат това. Ако им пуснеш "Годишните времена" на Вивалди няма да се заслушат. Но това се залага от предишното поколение. Неприятно впечатление ми прави, че часовете по музика в общообразователните училища се възприемат като свободни часове. А музиката е важна за изграждането на един човек.

- Имате ли предпочитан композитор?

- Във всеки композитор има нещо хубаво. Аз обичам Шопен, може би защото и той е зодия Риби като мен. Обичам Рахманинов, Цезар Франк, Чайковски. Но всеки композитор има своята красота и не могат да бъдат сравнявани. Все едно да сравняваме красотата на българските планини.

- Какво правите в свободното си време?

- Ходя до Кайлъка, защото няма къде другаде да отида. Навремето бях спортистка. Занимавах се много години със спортна гимнастика. Играла съм и малко йога - брат ми ме запали. Но като реших, че ще кандидатствам музика, спортът отиде на заден план. Но и сега много обичам планините, защото ме зареждат. Ходя по екскурзионни летувания. Иначе... гледам телевизия, грижа се жилището ми да е във вид, в който да мога да си почина добре след работа. Много е важно човек да се върне в дом, в който се чувства уютно и спокойно. Учех навремето малко френски, малко английски, но не мога да кажа, че ми е любимото занимание. Обичам да чета. Наскоро прочетох романа "Партньори" на Гришам - много нестандартно и интересно написан. Обичам да чета философска литература, не защото синът ми учи психология. Мисля, че психологията трябва да се учи в една по-зряла възраст, когато в нея намираме много отговори на въпроси, които си задаваме.

- Кои са най-важните неща в живота според вас?

- Първо е здравето. След това добрите приятели, доброто семейство. И благополучието на детето ми. В общи линии е това.

- Имате ли много добри приятели, като се има предвид, че хората на изкуството са артисти и често могат да лицемерничат заради поста ви?

- Имам много добри приятели - и в други градове, и в Плевен. На моя пост действително човек трудно казва: да, този ми е добър приятел. Имам най-добра приятелка още от ученическите години, която живее в София. Мога да разчитам винаги на нея. Научих се да различавам кой е искрен и кой не. Интуицията ми е силна, а пък и 10 години на този пост не са малко. В последно време приятелите ми се увеличават, което много ме радва. Хубаво е, че ги има, защото аз както живея сама... В началото, когато станах директор, имаше един отлив, докато разберат в мен ще настанат ли някакви промени, в отношението ми към тях. После нещата се стабилизираха.

- Искали ли сте в някакъв момент да смените професията си?

- Не. Чувствам се добре въпреки проблематиката в ежедневието ми. Искала съм някой път да сменя града, но не и професията. Човек, без да се усети, се вкоренява в мястото, на което живее. Аз се чувствам вече така вградена в Плевен - било защото чисто битово съм се устроила тук, било, защото съм свикнала с хората, които ме обграждат, че трудно на възрастта, на която съм, бих решила де се местя. Защото за мен вече би било авантюра.

- Обичате ли предизвикателства?

- О, винаги! Поемам винаги рискове, не ме е страх. Казала съм, че човек здрав ли е, рискът не е толкова страшен.

- С какво не правите компромиси?

- Научих се да правя много компромиси, разбира се, обмислени. Постът учи. Никога не съм предавала сама себе си, но компромиси правя.

- Какво не прощавате?

- Лъжата и лицемерието. Не обичам да ми се говори зад гърба едно, пред мен друго. Да се преразказват неща, които не съм казала, и да се слага моето име. Тогава много ми е тежко. С такива хора в обкръжението ми се справям чрез мълчание. Те сами си намират грешката. Не вдигам скандали. На този пост със скандали нищо не се постига. В един момент рано или късно те разбират какво са направили, но не им го казвам в очите. Трудничко е. Може би отстрани изглежда, че работата не е толкова тежка, но не е така.

- Допускате ли лесно хората до себе си?

- Да, не съм затворен човек. Отворена съм за всички добри, доброжелателни и усмихнати хора. И къщата ми е отворена. Събираме се с приятели. Никога не съм изолирала хората от себе си. Нямам такъв навик.

- Личен извод, който ви съпътства?

- Труд с добронамереност. Ако ги няма тези качества, просто нищо не се постига. Това е формулата на успеха според мен. И чар. Човек трябва да има чар. Винаги ще се намери формулата на успеха, ако човек е добронамерен.

- Съществува ли предопределеност според вас?

- Има предопределеност, но основните неща в живота си човек движи сам.

- Ако не бяхте музикант, с какво щяхте да се занимавате?

- Щях да бъда юрист. Това беше моята мечта. Исках да уча право, не само защото баща ми е юрист. Намирам, че това са много интересни неща, бъркат на човек в душата дълбоко. И така разбираш толкова различни хора, различни виждания за света в по-специална ситуация, каквато е съдебната зала. Интересно ми беше и сега ми е интересно. И гледам такива филми с удоволствие.

- А важно ли е за един човек на изкуството да има развито въображение и абстрактно мислене?

- Много е важно и това му се отразява на свиренето. Това, което е написал композиторът, е едната страна на нещата. Как ще я представи изпълнителят е много важно и то зависи точно от тези качества. Стилът на изпълнителя е много важен, да вложи лично своето виждане в това, което изпълнява.

- Как ще отбележите Деня на музиката 1 октомври?

- Няма да имаме време да подготвим голям концерт в училище, но всеки клас намира начин да ознаменува това събитие. Става също хубаво, но не е така мащабно, както на мен ми се иска.

Честит празник на всички музиканти в България! Желая им да обичат музиката колкото може повече, да дават от себе си всичко и да продължават по този път. Музиката одухотворява хората и ги прави по-добри.