СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                             СЪДБИ                          "BG Север" - брой 38 (2 - 8 ноември 2012 г.)


 

Потомци на казаци, изгонени от Петър Велики, живеят в квартал Дружба

 

На 92 години Наталия Артьомова никога не е подстригвала косата си

 

Баба Наталия и внучката й Анелия в апартамента в Дружба, сн. авторът

Инна СТЕФАНОВА

Потомци на казаци, прогонени от родните си земи през ХVII век след религиозните реформи на руския патриарх Никон и наложената от Петър Велики европеизация на Русия, живеят в плевенския квартал "Дружба". Най-възрастната от тях е 92-годишната Наталия Артьомова. Преди повече от 300 години нейните деди напускат пределите на Русия. Заселват се предимно по поречието на река Дунав и в различни части на Мала Азия в търсене на спасение за вярата си. По това време старостилството било едно от най-големите религиозни течения на територията на древна Русия, а последователите му често наизустявали цели пасажи от религиозните си книги, за да могат да ги възпроизведат отново, дори ако книжнината им бъде унищожена.

Заселените в земите на тогавашна Румъния старообрядци след бягството си от Русия дълго време живели необезпокоявани. И тук обаче промените ги застигнали и те отново били принудени да търсят убежище другаде. Започнало оформяне на граждански регистри, ваксинирането на войниците и други неща, които те не приемали и смятали за ерес.

Наталия се е родила в село Татарица - един от днешните три квартала на най-голямото село в България - силистренското Айдемир. Историята разказва, че пътят на предците й минавал по устието на Дунав. Край някогашната Силистра те основали Татарица.

През 1881 г. от 332-ма души население 264 били староверци. Гордостта от произхода на това население го карало да се събира в компактни села, без да се смесва с останалите други народности, език и вяра. Прадедите, дошли от бреговете на Дон, били 16 семейства. По-късно от Румъния (от района на Констанца) дошли още 60. В началото на миналия век станали повече от 300. Всяко семейство имало по 6 - 10 деца. Татарица е присъединена към Айдемир през 1955 година.Варненският залив е другото място, привлякло бегълците. Земята им се видяла хубава, харесало им спокойствието и тишината, както и пълното с риба море. Друга група старообрядници, между които и сестрата на Наталия, се настанила на късчето земя, точно където днес се намира село Казашко. После там започнали да прииждат и други казаци и през 1908 година с Царски указ на Фердинанд е оповестено съществуването на селото.

Днес и Татарица, и Казашко в България са познати като "руските села".

Най-възрастните потомци на руските казаци като Наталия Артьомова опитват да продължат традициите на своите предшественици.

Разбира се, традициите и в двете села вече съвсем не са такива, каквито са били в миналото, а младите - вместо от ритуали и обичаи, все по-често са привлечени от възможностите, които предлагат големите градове. Въпреки това колоритът на разноцветните казашки носии, богатството от техните багри и музиката - всичко продължава да е част от автентичната атмосфера в живота на руските казаци. Част от атмсферата са и увлекателно разказаните истории като тези на 64-годишния Игор Афанасиев, син на Наталия Артьомова. Той е убеден, че макар вече разпилени из България и по света, хората, сред които е роден и израснал в Татарица, все още пазят уникалността на родовото си наследство, питат се кой какъв е бил, с какво е запомнен от поколенията и какво може да разкаже на наследниците си. Той предава историята на рода им на дъщеря си Анелия Яхорова - като дете тя също е била една от казашката общност в Татарица, но вече от години живее и учителства в Плевен. Анелия пък - на своята дъщеря Анжелина Ангелова, която трудно разбира казаното от прабаба си, но още петгодишна е попила привързаността към християнската религия и желанието да пали свещички в църквата.

Днес малкото жилище в ж. к. "Дружба" се е превърнало в истинско убежище и втори дом за представителите на четирите поколения казаци. Разказите им дават представа за казашкия бит през ХVII век, макар тя да е съвсем минимална.

Наталия Артьомова е най-голямата измежду братятя и сестрите си, но е единствената, останала жива от общо 12 деца на съпрузите казаци Артьом и Прасковя. Къщата, в която е живяла със съпруга си Афанасий, е била построена, какъвто бил обичаят, от керпич, спомня си тя. Трите стаи са били подредени в редица, средната се е използвала като днешните антрета. В нея задължително се зидала пещ с камина. Отгоре не толкова спяли, колкото след баня лягали, за да се лекуват от болен кръст или инфекция обитателите на дома. Брашното се съхранявало в дървени ракли, а тестото втасвало в дървена каца, защото хлябът, нужен за цялата седмица, се е печал наведнъж. В двора имало малка постройка за руската баня - с огнище, по средата място за огромен казан, в който стояла горещата вода, а наоколо - нарове от дъски. Канчетата били направени от тиквени кратуни. Задължителният атрибут - гъстата метла, сами си правели от букови клони. Първи, пак по традиция,

в банята влизали майката и бащата, после идвал ред на децата. Сега в Татарица и да са останали стари бани, те са осъвременени - с бойлери и вани, допълва възрастната казачка.

В селото, а и в семейството на Наталия и Афанасий, се е спазвала интересна йерархия, разказва синът им Игор. В селото преди години се е избирал мирновременен атаман. После, подобно на другите краища в България, започнали да го наричат кмет. Когато трябвало да се известява нещо, той, кметът-атаман, биел барабан и събирал хората, за да им го каже. Всички мъже в Татарица, включително и Игор, имали задължително саби и пушки, които получавали като наследство от предците си и чиито години никой не помни. Старовремските пушкала и саби ги има и сега във всяка казашка къща, твърди той.

Всяко казашко стопанство разполагало с коне и каруци, разказва още Игор Афанасиев. Тези, които впрягали два коня, били по-заможни от останалите. Основното, с което са се занимавали през зимата, е да изработват рогозки, които после да продават из Добруджа. С материала - тръстика и кануш, се сдобивали от мочурливите местности край Дунава, където те растели в изобилие. После ги товарели на каруците и обикаляли из другите села. Често обаче за тях не искали пари, а се спазарявали за стока, от която семейството имало нужда. През лятото, спомня си Игор, казашките семейства търгували с грозде, което също отглеждали. Всяко домакинство притежавало и лодка, с която ловяли риба, за да се прехранват, както са правели преди 300 години предците им по поречието на Дон.

В семейството на почит е бил бащата. Вечер той събирал голямата челяд и разпределял задачите за другия ден.

Работата се е вършела и от мъжете, и от жените.

Пушенето пак било абсолютно табу. За разлика от виното, което в изобилие приготвяли и обичали да си пийват дори жените. Игор нарушил забраната за цигарите, когато станал международен шофьор и било трудно да не припали по време на дългите преходи. Казва, че и сега предпочита виното, защото ракията ставала по-бавно и казаците нямали търпение да я чакат. По чашка от алкохола всяка вечер си пийвала и възрастната му майка, която обаче не спирала да мърмори на другите, когато припалвали по цигара.

Игор нарушил и друго табу. Пак заради религията на староверците им било забранено да се бръснат. Колкото по-дълга била брадата, толкова по-възрастен е мъжът, уточнява той. Станеш ли дядо и имаш внуци, брадата и мустаците са задължителни. Този обичай вече не се спазва, както и другият - жените никога да не подстригват косите си. За разлика от баба си, Анелия Яхорова още като седмокласничка издебва удобен момент и тайно се подстригва. Заменя задължителните за казачките плитки с модерната тогава хипи прическа. Разказва и за другия обичай - когато стане семейна, казачката да прибира плитките като ги навива на главата си, а отгоре да ги връзва със специално направена от копринен плат кичка. Да си със забрадка е също задължително, особено когато трябва да се влиза в църквата, уточнява Анелия. За църковните служби мъжете пък обличали дълги ризи, извадени над панталона и вързани с шарен пояс с пискюли в краищата.

В селото староверците се женели помежду си. Традицията преди години нарушил първо по-големият с няколко години Иван, разказва още Игор, вторият е той. Казва, че в онези години нямало момичета на неговата възраст. Когато станал на двадесет, едрият напет казак се влюбил в българска девойка от плевенското село Згалево. Игор си спомня как в Силистра по онова време отворили нов завод за текстил и докато чакали да пристигне машинното оборудване, изпратили него и други млади момчета като секционни майстори в Плевен. В завод "Асен Халачев" синеокият левент си харесал дребничката и миловидна тъкачка Стефка. Оженили се на 9 септември 1970 година. На този ден Игор я поканил на гости в селото си. Когато разбрала, че си идва с момиче, майка му хукнала по улицата боса, за да я посрещне с целувки и с думите - моята невяста. Тогава не било прието казаците да си водят жени на гости.

Така че венчавката бързо била организирана в къщата на Игор, после бракът бил сключен в местната казашка църква. След браковете на Иван и Игор Татарица се превърнало в интернационално село, освен български снахи там вече има и такива от Румъния и Русия, допълва казакът.

И днес по-възрастните потомци на руските казаци опитват да продължат традициите на своите предшественици, като отбелязват всички религиозни празници по стар стил, откъдето идва и името им. На 28 август отбелязват Голяма Богородица, на 12 декември готвят националното си ястие кефал върху ориз заради Никулден, постите завършват с типичното коледно ястие холодец (пача с хрян). Според обичая в църква се ходи само с традиционните носии, които се наричат шубки. Характерното за църквите е, че нямат олтари, разказва Игор Афанасиев. По-различни са и кръщенетата. При казаците кръщелникът трябва да се потопи целия под водата, бебетата пък се потапят три пъти в купела, но най-късно до 40-ия ден от раждането си. Църквата в Татарица има правоъгълна форма - оприличавана на кораб, носещ се по вълните на житейското море, защото само в истинската църква е спасението на хората от всички житейски скърби и проблеми. В средната част най-близо към олтара стоят мъжете, а към изхода - жените. По старовремски обичай жените и сега не влизат от входа, който е определен за мъжете. По време на службата в храма двата пола също остават разделени. В предверието пък е мястото на грешниците - жените, които нямат църковен брак, а живеят с мъж, неразположените, разведените. Никой никога не им казва къде да застанат, не ги кара насила, твърди Анелия Яхорова. Те са толкова религиозни, че и през ум не им минава да нарушат правилата и да влязат в помещението заедно с другите. За мъже грешници обаче място в храма не е определено и тях не ги отделяли от станалите, допълва тя.

Анелия е категорична, че храмът в Татарица "Покров на Св. Богородица" е един автентичен архитектурен паметник, съхраняващ и помнещ историята на селото и заселниците му още от идването им от далечна Русия. От дете и тя е научена да ходи на църква, да пали свещички за здраве, да влиза в храма, защото чувства вътрешна необходимост да го прави, а не по задължение.

И сега с дъщеря си, петгодишната Анжи, се молят преди да седнат на трапезата. За младата жена вярата и семейството са своеобразна крепост за казаците, мястото, в което се пазят патриархалните нрави и добродетели.

 

върни се в НАЧАЛО