СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                            СЪДБИ                                     "BG Север" - брой 35 (12 - 18 октомври 2012 г.)


 

Феноменът работещи бедни засмуква все повече хора

 

Мнозина са принудени да се захванат "с още нещо" , за да не мизерстват

 

Инна СТЕФАНОВА

Всеки от нас знае колко пари са му нужни, за да живее добре. От година на година обаче сумата се оказва потресаващо далече от средния стандарт на българина. Малко повече от 2000 лева за четиричленно семейство са достатъчни, за да се покрият без притеснения основните нужди, са изчисленията на специалистите. Сметката обаче излиза доста различна от реалните доходи на по-голямата част от населението. За да отглежда спокойно 2 деца, всеки от родителите трябва да изкарва над 1000 лв. на месец. А 47 на сто домакинствата у нас са с общ доход на едно лице до 290 лв. Още преди години немотията доведе до появата на феномена "работещи бедни". Нарастването на доходите е с много по-ниски темпове, отколкото поскъпването на живота и това автоматично означава, че работещите на средна заплата и под нея са поставени под угрозата да се считат за бедни. България вече оглавява класацията в Европейския съюз по брой на трудещи се по трудов или граждански договор, които срещат трудности да свържат двата края. Когато говорим за град като Плевен, в който от години икономика няма, нещата стават още по-потискащи. От една страна мнозина в града ни се съгласяват да работят за малко пари заради ниската си квалификация, а от друга - заради липсата на избор. Това са хора, които стават всяка сутрин, отиват на работа, а с изкараното не могат да изхранват нито себе си, нито децата си.

Така се стига до другата ситуация - търсене и намиране на втора работа, каквато и да е тя, и за колкото пари да е. Претенциите за размера на втората заплата са изключени, както и мераците да имаш почивен ден.

За Ани хубавите и добре платени места в Плевен са постижими с връзки, сн. авторът

Ани Цветанова е на 25 години и работи като продавач консултант в офис. През лятото второто й работно място е като сервитьорка в заведение. "В офиса заплатата ми не е лоша в сравнение с тази, която получават продавачите в хранителен магазин например", разказва Ани. Взима около две минимални заплати, но това частично я успокоява. Животът е скъп, а с четиригодишно дете разходите за нея и съпруга й стават непосилни.

"Работя допълнително, за да отделям пари за черни дни.

Най-много се страхувам от това да не се разболее момченцето ми и да няма с какво да посрещна разходите по лечението му. В офиса натоварването е огромно, наистина, работя с документи, които трябва всекидневно да оформям, с пари, с които се разплащам с клиентите. Затворя ли вратата на магазина обаче веднага потеглям към градината на ресторанта. Там понякога ми се налага да работя още 5-6 часа. Така е в работните дни от седмицата. В събота и неделя не почивам. От сутрин до късно вечер, когато заведението затвори, съм сервитьорка. Тичам с тежката табла напред-назад, трябва да съм любезна и да изпълнявам какви ли не капризи, да обслужвам точно и навреме всеки. Почивка просто няма", продължава разказа си Ани.

За младата жена Плевен е град, в който няма перспектива за хората на нейната възраст. Тя и съпругът й не могат да стегнат куфарите за чужбина или да потеглят към по-уреден български град заради детето, което сами, без чужда помощ отглеждат. Не приемат и тегленето на кредит като решение. Обвързването като платец на държавата е за 15-20 години, а от къде да знае утре като отиде на работа дали няма да й кажат - поръчките намаляха, довиждане!

От почивки семейството отдавна се е отказало. Позволят ли си лукса да отидат за седмица на море или планина, спестените пари моментално ще хвръкнат, вместо да останат скътани за извънредни ситуации. Ани се страхува и от друго - един хубав ден да бъде изгонена от офиса. Тогава пари ще й трябват да преживее, докато намери друга работа, задача, извънредно трудна според нея за човек, който се е установил в Плевен.

Сновенето между офиса и ресторанта и непрекъснатото недоспиване все пак не пречат на Ани да мечтае. Вероятно защото е все още млада. Да доживее онзи ден например, в който да работи само на едно място, да получава достатъчно и да си купи със спестеното собствено жилище. Мечтае и за второ дете. Иска обаче да е сигурна, че е устроила едното, преди изобщо да мисли дали да планува второто.

"В Плевен не можеш да почнеш от чистач и да стигнеш до шеф, тоест да работиш и да се развиваш. Тук става точно обратното. Аз започнах в офиса на едни пари и те вече трета година са си все същите, нищо че животът е поскъпнал двойно. Хубавите работни места в Плевен са постижими с връзки. Дори да нямам нужното ми образование, ако има кой да ме уреди, защо да не ме бутнат и в общината да работя. Всичко в тоя живот опира до това кой кого познава и кой как ще се уреди", категорична е плевенчанката.

Евгения Тодорова е учителка с повече от 10 години стаж. Вече трето лято се е захванала да мие чинии в ресторант в Плевен. Взима решението да работи допълнително, защото с 500-те лева, които получава месечно, не може да издържа себе си и сина си, приет за редовен студент. "Живеем само двамата, няма баби и дядовци, които да ни помагат или глезят с някой допълнителен лев или касета с буркани за зимата. На всичкото отгоре държавата направи така, че да не взимам издръжка от таткото на детето. Просто няма инстанция или сила, която след развода да го принуди да си плаща задължението към детето, което е създал", разказва своята история Евгения.

Първо се захваща да гледа възрастна жена, почасово, докато близките й са на работа. Сменя памперси, къпе и подсушава, заменя мръсното

с чисто бельо - тежка и неприятна работа за... 80 лева месечно. "Започнах да търся нещо по-добре платено, а и не толкова тежко физически и психически. Питах близки и не толкова близки хора, когато ги срещнех на улицата. Попадението на мястото за миячка си беше истински късмет. Можех да работя в кухнята не само през ваканциите, но и след последния училищен звънец. Беше ми трудно в началото. Говориш половината ден на учениците за Шекспир или Ботев, а после се ровиш в кофата с помията, където изхвърляш отпадъците от изяденото", споделя Евгения. Категорична е обаче, че човек знае и две, и двеста. И че може да свикне с всичко. Дори с онези, които в прав текст й казвали - как може префърцунена даскалица да не си гледа книгите, а да мие мазни тигани.

"Казах си - издържа ли в началото, ще издържа и след това. Заплащането преди три години и сега е едно и също - по лев на час. Какво ще получа в края на месеца зависи от капризите на времето и посетителите в ресторанта. В най-силните съм взимала по 200-250 лева, имало е и такива, в които съм падала до 45 лева." Сметките на учителките са по простата аритметика - 400 лева са необходими за сина й на месец - за квартира и храна. С останалите 100 лева от заплатата трябва да плати ток, парно, вода, телефони и да й остане за храна. Невъзможното в крайна сметка за нея става възможно с всеки допълнителен лев, който изкарва. Така донякъде балансира абсурдната разлика между това, което има като реален приход, и онова, което трябва да изразходи. Без никакъв лукс в облеклото, капризи в храната, мераци за почивка или гостувания на приятели в други градове на страната.

"И сама понякога се чудя как успявам да вържа двата края и да продължа. Страхувам се, разбира се. Най-много от това да не се разболея и съвсем да закъсам с парите. Да замина в чужбина? Няма как вече да стане. Знам, че и в чужбина е трудно човек да си намери работа. Но намери ли, проблемите сякаш свършват. Може да си плаща наема, да посреща безпроблемно нуждите си и пак да му остават средства за почивка, развлечения, включително и в странство. Ако пък иска да си купи жилище или да изучи престижно децата си, тегли кредити, за погасяването на които парите от заплатите вършат работа. Нека този вариант обаче остане за по-младите, за хората като сина ми. Те сами да преценят къде да отидат да живеят и да го направят." Евгения твърди, че може да говори с часове по темата за работещите бедни, още повече, че такива са не само тя, а и много от колегите й учители, които нямат късмета да са в престижно училище в голям град. Тя е в периферията на образованието и може само да мечтае за сумите от 700-1000 лева, които взимат преподаватели в училища с много ученици и голям бюджет. Отказва да се снима за вестника, защото определено се срамува от "дереджето", до което е докарана.

Гергана Иванова казва, че сама отглежда дъщеря си, но парите, които получава от основната работа, не й достигат. Затова работи допълнително и е истински късмет, че онова, с което се е захванала, е в същата сфера. Тича вечерно време, а това, тревожи се тя, рефлектира при отглеждането на дъщеря й.

"Момичето ми е в пубертетна възраст и не мога много да я контролирам, но нямам друг избор. Трябва да избирам пред дилемата или да не гладуваме, или да се грижа с пълното време и внимание за нея. От основната работа взимам 360 лева, от втората - 170 лева, което като се раздели на две е малко повече от 260 лева на човек. Неприятен е и фактът, че понякога с десетина лева надвишавам като брутен доход онзи минимум, който се изисква, за да получавам детски. Така че държавата ми е спряла и тази привилегия - смешните пари за отглеждане на дете. Аз питам например защо делят децата. Едни да бъдат подпомагани, а други - не. Че това само по себе си е нещо ужасно грозно. В европейските страни подрастващите са най-важното нещо. При нас е всичко друго, но не и те.

Познавам много хора, които се оплакват, че няма работа. Да, вероятно в някои сфери наистина е така, но в сферата на изкуството и културата - има. Лошото е, че трябва да тичаш като луд, за да успееш да се справиш и на двете места, а заплащането е срамно. Мизерно и срамно. Хората на културата и изкуството са последното нещо, за което другите мислят и за което дават пари. Явлението работещи бедни само по себе си е още по-срамно. Аз например отразявам протести на работещи в Плевен или в страната, но съм докарана до там, че не мога да защитя собствените си интереси. Би трябвало да мога като работещ човек да получавам поне средна за стандартите на страната заплата и тя да ми е достатъчна", разказва Гергана.

Да работи на две места младата плевенчанка е принудена от седем-осем години. Казва, че е безпомощна да се измъкне от хала, в който се е превърнал животът й. Съжалява, че мечтата й е не друга, а детето й да замине в чужбина, където да учи и да може по някакъв начин финансово да се оправи. Но и това за сега е мисия невъзможна, защото, за да го направи, трябва да има солидна сума пари, с която да си стегне куфарите и да замине на някъде. В страните с развита пазарна икономика работещите имат поне гаранцията, че могат да издържат семействата си, да изплащат банкови кредити, лизинг или просто доходите им да стигат за месечните разходи. Ние сме още твърде далеч от подобен стандарт, категорична е Гергана.

 

върни се в НАЧАЛО