ДРАМИ


 

Изоставените психично болни - ад за себе си и за околните

 

Те са на улицата - низвергнати от семействата си и държавата

 

Около 1% от населението на България страда от тежки психиатрични болести. От депресия се оплакват 9 - 20 на сто, а процентът на тревожните разстройства е 9 - 10%. Това е официалната статистика. Стотици хиляди българи се нуждаят от помощ. Само 3,5 на сто от тях обаче търсят такава.

 

Ралица ПЕТРОВА

"Веднъж една близка ми каза: "Защо криеш от познатите си, че си психично болна? Трябва открито да го заявяваш!". Но да си психично болен не е, както когато си болен от друга хронична болест, макар че също се лекуваш цял живот.

Психично болен. Позор и ужас! Той или тя били психично болни, били лежали в лудница!!! Мълвата тръгва сред съседите, колегите, дори сред тези, при които редовно пазаруваш. Белязан си. Никой не взема човешкото ти достойнство насериозно. Ти си този, който заслужава единствено пренебрежение и благоволение. Живееш от подаянията на околните. Ако ти обърнат внимание - хубаво, ако не - нямаш право да роптаеш, защото...

Майка ми, която винаги ме бе насърчавала да живея като "нормалните, до края на живота си не можа да се примири, че съм осъдена на доживотна дискриминация. Дори да си безкрайно кротък, непречкащ се и обръгнал на унижението - все тая. "А, нея ли търсите, тука живее, на втория етаж. Тя не е добре". Така мой съсед набързо упътил една позната, дошла да ме търси. Тя не е добре - така най-често се изказват за тебе хората. А това, че имаш някакви дарби, способности, достойнство - това не играе. Вече съм на петдесет години и ако Господ даде, може да живея още. Но дали ще мога? Е, какво да я правим, не върви да я захвърлим на боклука, казват роднините за теб.

Да слушаш подобни неща е малко страшно. Осъден си, но от кого и за какво? И дали страданието няма да става все по-остро? Защо?"

Р. Г.

Те са навсякъде. По улиците, по спирките, по входовете. Старите, порутени и опасни сгради превръщат в свое временно обежище, защото няма къде да отидат. Изглеждат зле, нелицеприятно. Понякога голи - дори в студа. Пълни са с въшки и бълхи. От тях се носи миризма като от мърша. Задоволяват сексуалния си нагон с всеки "извън борда", възползвал се от тях. Живеят, за да съществуват, да буйстват и в част от случаите... да завършат затрити от собствената си ръка. Това са психично болните, оставени на произвола на съдбата, изритани от собствените си домове, натирени от собствените си близки. Те не могат да се грижат за себе си. За тях няма кой да се грижи. И много въпроси все още стоят без отговор - каква е социалната политика на държавата към тези хора, къде са службите? Защо тези учители, инженери, архитекти, превърнали се по стечение на обстоятелствата в клошари и несретници, са оставени на произвола на съдбата? С възможност да наранят както себе си, така и околните...

Един психично болен със здраво и добро семейство, което се грижи за него и следи лечението му, може много дълго време да функционира в обществото, макар да е загубил своята трудоспособност и да е инвалидизиран (80% от душевно болните са с инвалидизация, бел. а.), твърдят специалисти. Когато получава адекватна помощ от близките си, обгрижван е и взема редовно лекарствата си (т. нар. нова генерация невролептици, появили се след 1990 г.) той е безопасен. И за себе си, и за околните. И ако човек не го познава, не може да разбере, че този мъж или жена са... луди.

Изключително тежък обаче е проблемът с хронично душевно болните без близки. И през годините този проблем няма никакво решение.

"Би тябвало, според законите, за тези хора да се грижи общината като има специален служител, който им е настойник или попечител и той се явява по различни поводи, най-вече в съда, където се защитава една експертиза за поставяне под запрещение, т. е. болните се лишават от всякакви права и се поставят в домове. Това е крайната мярка - тогава, когато болният е толкова променен от болестта, че не може да се грижи за себе си", коментира началникът на Клиниката по обща психиатрия жени към УМБАЛ "Д-р Г. Странски" в Плевен доц. Радка Гайдарова.

През целия си живот Илия Красимиров е бил отдаден на учителската професия. Заболява. Въпреки това обаче пак се опитва да работи. Независимо, че трудът е неквалифициран. Възползвайки се от състоянието му обаче, недобросъвестни работодатели злоупотребяват с него. Използвайки възможността да получават средства по различни програми, наемайки такъв човек на работа, шефовете не плащали на Илия. Още при първия му пристъп съпругата му се отказала от него - изритала го на улицата - да прави каквото ще. Бившият учител деградирал дотам - изоставен без грижа и без средства, че спял по тавани и мазета, а неугледният му вид стряскал хората. Сам той споделял пред лекуващите го психиатри: "Искам да се грижа за себе си, но не мога да се контролирам. Нещата са извън моята воля. Искам да вземам лекарства, но забравям. Ако ги изпия на обяд, вечерта ги пропускам. Не мога". И при жива жена, брат и деца той се самоубива.

Най-големият проблем на изританите от близките си психично болни е, че няма къде да отидат. Престоят им в психиатричното отделение на плевенската окръжна болница не може да продължи повече от месец. След това те са препращани към районни болници, където по принцип могат да останат месец - два. След това - отново на улицата. Преди 1990 г. душевно болните можели да останат в районните болници неопределено време. Сега обаче с орязания бюджет на малките лечебни заведения, те не могат да задържат болните дори тези месец - два. Започва издирването на техни близки (ако има останали живи такива), писането на писма. В крайна сметка никой не се явява, защото ако близките са живи, те си имат свои семейства, които не искат да приютят болния роднина, коментират лекари. И решението е само едно - улицата. След поредния скандал, ексхибиционистично поведение или дори нападения болните отново попадат в клиниката. И така порочният кръг се затваря. Много често те се връщат в лечебното заведение без пари, без документи - голи и безименни.

"Когато си изгубят семействата, става истинска катастрофа. Какви ли не злоупотреби стават с тези хора. Най-често те са оставени без средства или с много ниски пенсии. Проблемът е, че много се вглеждат, когато трябва да им отпуснат пенсии. Преминал през два - три пристъпа, човекът вече не е същият, не може да работи, защото настъпва един т. нар. когнитивен дефицит в неговите умения, познавателна дейност, интелект. Т. е., ако е бил инженер или учител, не може да върши същото. Истината е, че страдат най-вече хората с високо диференциран труд. От ТЕЛК го знаят много добре. Но въпреки това се прецизира много при отпускането на пенсия", твърди Радка Гайдарова. Според нея има и друг проблем - след две години, когато болният отива за преосвидетелстване, е лишен от пенсия, защото ТЕЛК е сметнала, че състоянието му се е подобрило. Този човек може външно да изглежда добре, ако си пие лекарствата, но той не може да се справя с никаква дейност, категорична е доцентката.

До ТЕЛК обаче стигат тези, които не са "толкова зле" или имат близки. Оставените на улицата много често, спрели лекарства и извън всякаква грижа, след две години почти никога не стигат до лекарската комисия. Запуснати, влошени, без подкрепа, душевно болните, получавали някаква минимална сума, остават и без нея.

Яна Христова е била изключително добър архитект преди да се разболее. Съпругът и децата й се отказали от нея като заявили, че нямат възможност да се грижат за болната. Децата й - студенти, открито подчертали, че се срамуват от майка си.

По щастливо стечение на обстоятелствата възрастните родители на Яна в началото на нейното заболяване били живи. По-късно баща й починал и старата й майчица я водела по лечебници. Благодарение единствено на нея, болната успяла да вземе някаква минимална пенсия, за да посреща нужите си. Яна била толкова зле, че отказвала да влезе в болница, да иде на ТЕЛК... А когато майка й почине?

Загубили семейството си, доходите си, болните, които разполагат със собствен имот, посягат на него. Практиката на психиатрите бъка от примери за продажба на жилища на безценица. Купувачи измамници злоупотребяват със състоянието на продавача. Нотариусите не се интересуват от това и изповядват сделката.

Ангелина Кръстева е била учителка по английски език в плевенско училище. Разболява се от шизофрения. Родителите й умират. Тя продава наследствения си апартамент в Плевен на изключително ниска цена, защото й трябват пари да живее. Похарчва ги за две години. След което е на улицата. Търсейки дори временен дом, успява за кратко да се настани в едно общежитие в квартал "Сторгозия", където плаща символичен наем. Постепенно заболяването й се влошава много, поради което се налага да бъде изпратена на задължително лечение по нареждане на съда в районна болница. Малко преди да излезе оттам директорката на общежитието изхвърля багажа на Ангелина на улицата, защото няколко месеца не си е плащала наема.

Сега Ангелина е на улицата. Може да я срещне всеки в центъра на Плевен - редовно прави скандали по офисите - иска пари. Спи по входове, пейки, градинки. В окаяно състояние е, зле облечена, гладна, не пие лекарства, защото няма кой да я контролира.

Много често и близките на душевно болните злоупотребяват с тяхното здраве. Какъвто е примерът с Момчил, чийто баща бил директор. По стечение на обстоятелствата за него се грижи леля му. С мотивите да не посегне той (донякъде с право), тя продава огромното му жилище - 150 квадрата. Поставя го под запрещение (т. е. съдът решава, че той не може да се грижи сам за себе си и няма никакви права) и го изпраща в дом.

Те са на улицата. Изритани от семействата си, низвергнати от държавата си. Те не могат да се грижат за себе си. И за тях няма кой да се грижи...

* Имената на душевно болните са сменени

 

 

върни се в НАЧАЛО