ОБЩЕСТВО И ПОЛИТИКА


 

Приятел на Румен Петков прави шокиращи разкрития за отношенията САЩ - СССР

 

Американецът Брайън Майкъл Дженкинс признава, че руснаците първи са предвидили още през 1988 г. опасността от ислямски тероризъм

 

Румен Петков, сн. www.rumenpetkov.bgБившият вътрешен министър и настоящ плевенски депутат Румен Петков предостави на "BG Север" статия на американския експерт по тероризма Брайън Майкъл Дженкинс, публикувана само преди няколко дни в авторитетното американско списание "Foreign Policy". Дженкинс е член на Международния институт за сигурност и сътрудничество, създаден и председателстван от Румен Петков. Двамата са и добри лични приятели. Плевенският депутат направи коментар на статията специално за читателите на вестника.

"Брайън Майкъл Дженкинс е един от най-солидните експерти в сферата на тероризма в световен мащаб. Той беше един от основните медиатори на срещата на външните министри на Г 8 през април т. г. Това е човек, който не се нуждае от представяне и той никога не е търсил публичност, той е искал ефективност. Преди години написа една много сериозна книга, която изследва проблемите на тероризма и чертае перспективите. Имам честта да съм автор на нейния български предговор. Книгата се нарича "Непобедимата нация" и в нея има много психология, много професионализъм, но всъщност голямата идея е за ценностната система на човечеството и накъде трябва то да върви. Настоящият материал е публикуван в най-авторитетното американско външнополитическо списание. В тази статия има три неща, които могат да бъдат видени с просто око, но трябва да бъдат добре анализирани, да се вникне в тяхната дълбочина и да бъдат разбрани. Първо - авторът вдига завесата за партньорството между САЩ и СССР през 1987 г. в борбата с тероризма. Второ - ясно цитира приоритетите, формулирани от двете страни през 1988 г. Трето - очертава пътищата за партниране. Такъв език и такъв стил рядко се срещат. Аз съм имал честта да работя с най-високопоставени представители и на ЦРУ, и на ФБР, на координиращата ги служба под ръководството на г-н Джон Негропонте, на ДЕА, на Сикрет Сървис, но такъв откровен език и такава съвършеност в изказа много малко американци могат да постигнат. Не го казвам, защото Брайън Майкъл Дженкинс е основател и член на Международния институт за сигурност и сътрудничество и мой приятел, а защото знам неговата биография. И като участник във Виетнам, и като анализатор и отговарящ за контрола на действията в Афганистан. Този човек формира години наред позициите на най-авторитетната неправителствена организация в света RAND Corporation. Смятам, че е достойнство за вашия вестник, че публикува такъв материал.

Лично моето усещане е за респект към качествата на Брайън Майкъл Дженкинс по три причини. Първо - той може да каже: преди 30 години бях далеч по-убеден в себе си, отколкото сега. Второ, той може да каже - имаме противник (Русия - б. ред.), който прави по-добри анализи и по-верни прогнози. Трето - може би след години ще разкажа на какъв разговор присъствах при посещението си в САЩ, когато всъщност разбрах какъв е духът на една група хора, имащи изключителната воля да променят САЩ, отношенията между САЩ и Европа, Русия и света - волята да бъдем добрите и да не се водим от конюнктура, а от ценностната система - нещо, за което аз говоря години наред". "BG Север"

 

С какво Русия може и не може да помогне на Обама

 

Брайън Майкъл ДЖЕНКИНС

Брайън Дженкинс, сн. интернетБраян Майкъл Дженкинс, автор на книгата "Ядрен тероризъм", е бивш съветник на Националната комисия по тероризма и член на Комисията на Белия дом по авиационна безопасност и сигурност, както и бивш член на Консултантския съвет на Главния инспектор на САЩ. В момента е специален съветник на Международната търговска камара и член на съвета на директорите на Службата за търговски престъпления на ICC, както и старши съветник на президента на RAND Corporation, неправителствен изследователски институт.

 

Постфактум, анализаторите от КГБ и руските политици се оказаха невероятно проницателни за опасността от ислямския тероризъм и ужасните последствия от Афганистанския Джихад. Но дали Русия, с всичките й грешки и слабости, ще може да стане по-полезен партньор в борбата с тероризма днес?

 

Скорошните дипломатически опити на американския президент Барак Обама да преодолее миналите различия между САЩ и Русия, за да осигури сътрудничество по въпроси от взаимен интерес, имат любопитен и малко известен прецедент. През 1987 г. ми се случи нещо необичайно. Кремъл покани група американски експерти по въпросите на тероризма да посетят Москва. Казаха ни, че биха искали да проучат дали и как САЩ и Русия биха могли да си сътрудничат в борбата с тероризма.

Идеята беше

почти абсурдна.

Това бяха годините на яростния връх на Студената война. Вярно, съветският премиер Михаил Горбачов и американският президент Роналд Рейгън бяха развили личен контакт и бяха постигнали подписването на няколко изненадващи споразумения за ограничаване на въоръжаването. Но междуличностната сърдечност не се беше разпростряла върху други сфери на съревнованието между двете суперсили.

Много американски анализатори подозираха Москва в поддръжката на терористични кампании в Близкия Изток и Западна Европа. Междувременно САЩ удвояваха усилията си да подпомагат муджахидините в битката им срещу съветското присъствие в Афганистан и поддържаха контрите срещу сандинистите, които с помощта на Куба контролираха Никарагуа. Всяка страна обвиняваше другата, че спонсорира тероризма.

В продължение на 15 години аз бях ръководител на проучванията на RAND Corporation (американски изследователски институт) в областта на тероризма и въпреки че бях скептичен спрямо тезата, че всички терористи по света са свързани с команден пункт в Кремъл, все пак не виждах СССР като възможен партньор в борбата срещу тероризма.

Притесних се, че може да бъда използван за пропаганден ефект, и потърсих съвет от Вашингтон. Официални лица от Държавния департамент ме информираха, че американското правителство не би се докоснало до предлаганата среща в Москва дори с 3-метров прът, но като частно лице, аз бих могъл да постъпя, както намеря за добре (и ако отида на срещата, американските официални лица биха били много благодарни да разберат какво планират руснаците).

Частично успокоен, аз реших да се включа, но настоях да се организира предварителна среща със съветските организатори, на която да се уточнят правилата. Ще се срещнем като частни лица, а не държавни представители. Няма да има публични изявления. Няма да подписваме комюникета. Няма да се снимаме. Ако руснаците настояват да има идеологически дискусии, те ще се състоят само в 2 часа сутринта и участието не е задължително. Руснаците се съгласиха и нашата първа среща беше насрочена за началото на 1988 г.

Водени от Джон Маркс, бивш служител на Държавния департамент, пътувахме като представители на уважаваната неправителствена организация "Търсене на общото". В групата ни влизаха Робърт Куперман - бивш директор на Агенцията за контрол на въоръженията и за разоръжаване; Джофри Кемп - бивш помощник на президента Рейгън по въпросите на националната сигурност; Джон Мърфи от Правния факултет на Университета Виланова; Огъстъс Ричард Нортън - тогава професор във Военната академия на САЩ в Уест Пойнт; Маргарет Милхаузер - адвокат, специализиращ в разрешаването на конфликти; и Робин Райт - репортер, който беше написал чудесна книга за близко-източния тероризъм. По-късно към нас се присъединиха бившият директор на ЦРУ Уилям Колби и Рей Клайн - бивш зам.-директор на ЦРУ. Съветската група включваше официални лица от различни министерства, научните среди, както и офицери от КГБ, които казаха, че са пенсионирани.

Предварителната ни среща се беше състояла в началото на зимата. Москва беше студена и покрита със сняг. Към момента на първата ни среща по същество, ранно пролетно затопляне беше покрило улиците с разтопен сняг и кал като дебел шоколадов милкшейк. Дали това беше предсказание за предстоящ топъл успех или за хлъзгава каша?

Още на първото ни заседание, веднага след като си разменихме топли поздрави, нашата група реши да прескочи дипломатическите любезности. Ние знаехме какво значи тероризъм и попитахме директно какво притеснява руснаците. В очакване на познатите марксистки декламации за терора на империализма, аз бях изненадан от техния отговор.

Две заплахи

бяха на върха

на съветския списък със заплахи. Първата беше ислямският тероризъм. Към онзи момент СССР беше решил да се оттегли от Афганистан, но се страхуваше, че с това ислямският фанатизъм, породен от инвазията, нямаше да свърши. Кремъл считаше, че ислямският тероризъм ще се разпространи в Централна Азия и към Кавказието, по-голямата част от което тогава беше съветска територия. Москва също щяла да стане жертва на терористични атаки. Руснаците предупредиха, че независимо от подкрепата си за муджахидините, САЩ също щели да бъдат в прицела на ислямския тероризъм.

В ретроспекция, това беше забележителна прогноза. През 1988 г. никой в САЩ не беше чувал за Осама Бин Ладен и Ал-Кайда. Това беше 8 години преди Бин Ладен да обяви война на неверниците на Запад, десетилетие преди атаките срещу американските посолства в Африка, 12 години преди атаката върху кораба " USS Cole" и 13 години преди 11 септември.

Трудно може да се каже дали тази проницателност се дължеше на аналитичните способности на КГБ или на дълбоките им предразсъдъци. Повечето от нашите съветски събеседници бяха етнически руснаци без претенции за политическа коректност. В продължение на векове руските армии бяха разширявали империята към Кавказието, азиатските степи и контролираните от отоманите Балкани. Руснаците и мюсюлманите според тях са били и ще останат непримирими врагове - факт, който беше останал непроменен дори и в мултиетническия Съветски съюз. За тях ислямът е или в състояние на отстъпление, или на атака.

Втората заплаха за руснаците беше ядреният тероризъм. Това също ни учуди. САЩ се тревожеше за сигурността на своя ядрен арсенал в случай на евентуална терористична атака. Но САЩ тогава смяташе, че ядреният тероризъм е все още много отдалечена заплаха. А в съветския списък беше поставена като номер две. Защо ли?

Отговорът се криеше в трагедията в Чернобил. През 1986 г. един от ядрените реактори се подпали и радиоактивната зараза се разпростря из цяла Европа. Заради една човешка грешка трябваше да изпразним цял град, споделиха руснаците. Но една катастрофа като Чернобилската би могла да се предизвика и от човешка злонамереност. Като знаем страховете на 21-ви век от "мръсни бомби", това предупреждение също звучи актуално.

В Москва неофициалният диалог продължи още известно време, а следващата година се премести в RAND Corporation в Калифорния. С набирането на повече увереност към нас се присъединиха още участници. Скоро дори бившият директор на ЦРУ Колби - отявлен "боец" от Студената война, се включи в разпалените дискусии с (уж!) пенсионираните офицери от КГБ.

Нашите неуниформени разговори помогнаха на дискусиите на официално ниво, но двустепенните усилия приключиха с падането на Берлинската стена през 1989 г. Вниманието на американците се прехвърли върху сигурността на огромния ядрен арсенал на СССР и върху съдбата на армията от ядрени физици и дизайнери на оръжия. Убедени, че сигурността на съветските оръжия представлява национален интерес за САЩ, сенаторите Сам Нън и Ричард Лугар прокараха закони, които са в основата на

сътрудничеството

между САЩ

и Русия

по въпросите на ядрената сигурност, продължаващо и до днес.

Разбира се никой не очаваше от нашите съветски събеседници да ни предоставят досиетата си за немската фракция "Червена армия" или за италианските "Червени бригади" - терористични организации, за които се подозираше, че са получавали съветска помощ. Нито очаквахме да получим информация за скандално ивестния терорист Карлос Чакала, за който се говореше, че е съветски агент и който тогава още беше на свобода. Като изключим символиката, сътрудничеството между САЩ и Съветския съюз щеше да остане ограничено, но все пак си заслужаваше усилията. Само новината, че двете суперсили започват да си сътрудничат, може да обезкуражи техните врагове - терористите. Освен това създаденият канал за комуникация може плавно да се разширява в бъдеще.

Американският президент Барак Обама показва желание за сътрудничество с Русия по въпросите от взаимен интерес, но очакванията за успех трябва да са скромни. Марксистките терористи от 70-те и 80-те години са вече история. Днес Русия не разполага с качествена информация за Ал-Кайда или джихадското движение. Въпреки че американските анализатори не виждат повече "ръката на Москва" в подкрепа на днешните терористични групировки, трудно е да се изгради близко работно сътрудничество между ЦРУ и наследниците на КГБ в Русия. Подозрителността е взаимна и много дълбока.

Независимо от споделената загриженост за джихадския тероризъм, руските войски няма да се завърнат в Афганистан да се бият заедно с НАТО-вските и американските сили. Това, на което най-много може да се разчита, е пасивна логистична подкрепа. А американската готовност да помага на често бруталните руски антитерористични операции в Кавказието се ограничава от сериозната загриженост за съпътстващото нарушване на човешките права.

Да, Русия участва в шестстранните разговори, целящи да принудят Северна Корея да се откаже от ядреното оръжие, но знае, че единствено Китай може да промени реално нещата в Пхенян. Русия не вижда смисъл в месианските усилия. Нейният курс е прагматичен, като се обявява срещу ядрена Северна Корея, но същевременно, когато може, използва ситуацията, за да извлече стратегически или търговски облаги. И въпреки че Москва не иска ядрен Иран, още по-малко иска да застраши своите приятелски отношения или търговия, включително

печеливши

оръжейни сделки,

с Техеран.

От друга страна, руски кораби се присъединиха към антипиратската флотилия по крайбрежието на Сомалия. Противопоставянето на амбициите на терористите да се сдобият с ядрени оръжия или материали е наша обща грижа и исторически шанс да си сътрудничим. Неотдавна Обама се съгласи да бъдат премахнати ненужните ядрени оръжия от американските и руските арсенали и това е положителна стъпка, но пък в резултат ще се увеличат съществуващите "планини" от плутоний и обогатен уран в Русия. За да се улесни обмяната на информация за контрабандата на ядрени материали, Обама може да предложи да се създаде Американско-руски център за съчетаване на информация от разузнаването, който може да включва идентифицирани и от двете страни терористични заплахи.

Стратегическото партньорство може да е илюзия, но 20 години след онази необикновена първа среща тероризмът все още създава възможности за прагматично сътрудничество. Заслужава си да се опитаме.