ЕМИГРАНТИ


 

 Шери: Живях в два свята, мъчно ми е, но няма да се върна отново

 

Плевенчанката пак е родината си след 3,5 години в L.A.

Със съпруга си и друга българка в Лос Анжелис

Мая ПАСКОВА

Много хора в Плевен познават Шери. Открай време е била фризьорка. С малко прекъсване - за 3 години и половина - времето, през което се е опитвала да сбъдне мечтата на милиони българи, напуснали границите на родината си, за да търсят по-добър живот. Мечтата за Страната на неограничените възможности се заражда преди повече от 10 г. Синът й Искрен след много неуспешни опити да спечели зелена карта кандидатства от името на родителите си и в крайна сметка те печелят свободата да заминат легално в Америка. "Зелената карта нищо не ти дава. Просто си свободен да живееш. А как ще живееш, ти си прави математиката. Хващаш самолета и заминаваш. Ако има някой да те посрещне на летището, добре. Поема те за една - две седмици, но трябва да си платиш", разказва Шери. Кацат в Бостън, но заради по-студения климат се местят в града на плажовете и звездите Лос Анжелис. 10 дни отсядат в приятели. Хората били любезни, но трябвало да си търсят работа незабавно. Без да знаят езика. Без "история" - финансов гарант пред държавата - че си наел апартамент, че си плащаш в банката редовно, че вървиш по улиците мирно и спокойно, че нямаш криминално досие. "А ти нямаш история, стъпил си там преди по-малко от месец. Попадаш в ада. Какво можеш да работиш? Българка, която е била директор на банка, там гледа две кучета. Инженер е охранител, а фармацевт - чертае", изрежда Шери. Със съпруга си попадат в общество от арменци и мексиканци. Чужденците са болшинство. Те се защитават. "Аз съм българка, а Х е мексиканец. Кого ще вземат на работа? Не че работа няма. Намерих си по моята професия, но 13 работи преди това смених.Днес Шери работи във фризьорския си салон

Чистих в къщи,

гледах бабичка,

в детска ясла съм била, през много салони минах. По два часа пътувах с автобус, ако попаднеш в задръстване - закъсняваш, а това не е добре", констатира фризьорката емигрантка.

Започнала да учи езика сама - първо табелките на улиците, за да може да се ориентира, защото според нея всичките били еднакви и безкрайно дълги - като от Плевен до София. В Лос Анжелис всички улици изглеждат еднакво - с едни и същи дървени бараки, твърди тя. "Все едно Стара планина да я застроиш в дървени къщи. Ние така се изгубихме веднъж, че не знаехме накъде вървим. Стигнахме океана", спомня си сега с усмивка емигрантката.

Много им помага един българин - Диян Лалев, който е на годините на сина й - превежда им, напътства ги, ориентира ги в търсенето на работа. Каквато и диплома да имаш, там не я зачитат за нищо. Шери три пъти се явявала на изпит, за да докаже, че е фризьорка и да може да практикува професията си.

"Хора вишисти ходят на работа с километри. Както е и тук. Някои са с късмет, оправят се. Там е още по-зле. Парира те езикът, но го научаваш. Аз се помъчих да науча и мексикански. Защото не те взимат на работа иначе", спомня си българката.

Все пак това е L.A. Не може да не е ходила на Алеята на звездите. "Искаш ли да ти кажа какво е L.A.? Хората си мислят - кой знае какво. Каманяци. Улица. Плочки нарисувани със злато. Ти имаш костюм и се обличаш като палячо или като маймуна. Играеш и никой не ти забранява. Влизаш в една сграда с червен мокет. Нищо няма. Просто нищо. Само стоките по-скъпи. Нищо не ме плени. Няма и високи сгради като в другите американски градове. Земетръсна зона е и не позволява. Хотелът, в който работех, беше на 17 етажа, но беше кръгъл - пак да е по-устойчив", твърди Шери.

Най-тягостна е носталгията по родината, семейството, приятелите. "Много мъчно ми беше. Както на всички българи, които отиват на Запад. Ние не сме свикнали да имаме прислужници. А там е както в онзи филм

"Робинята

Изаура".

Даже по-зле. Повече можеш от всички и те го виждат. Работех като домашна прислужница в арменско семейство - мъж и жена. Само двамата живеят. Аз трябваше всяка сутрин да минавам с прахосмукачка, да бърша прах, цялата къща да поддържам. Не ме потискаше работата, така времето минаваше по-бързо. Искаха да ме излъжат с парите. Когато работиш на черно е така. Аз имам ръце, хич не ми пука. Но трябва да си много честен, никога да не пипаш чуждо. Излезе ли ти име на крадла, край", отбелязва емигрантката.

Впечатляващ е и редът в Страната на неограничените възможности. Шери е била шокирана от първата си среща с полицай, когато той е поискал да се легитимира с "your name?", а тя му отговорила, че нищо не разбира. Не знаела, че когато те заговори полицай, трябва да застанеш мирно и да вдигнеш ръце. Такова нещо в България би изглеждало по-скоро комично. Но в САЩ от полицията измъкване няма. Шери си спомня и друга случка. Вече имала обратен билет за България, знаела е датата и часа на излитане, но до последно е ходела на работа. Всеки ден минавала по един и същ маршрут, за да хване автобуса. Но тогава претичала на жълт светофар, който премигнал в червено, докато пресече едното платно. На следващият я чакал полицаят. И я глобил - 123 долара. "Обясних, че автобусът ми е проблем, на работа съм. Той казва: и аз съм на работа. Платих си. Можех и да споря, че не съм минала на червено, той няма снимка, можеше и далтонист да ме изкарат. Но аз не искам така. Започна да ми пише акта, сгреши всичко, дори името ми, само номерът на блока беше верен. Намериха ме. Казаха ми, може да не платиш в банката, но на полицията не платиш ли, повече в Америка не можеш да стъпиш", твърди българката.

Заплатата започва от 8 стига най-много 11 долара на час. Но те не стигат за нищо.

Наемът е

1 000 долара.

Не можеш да разчиташ на помощи. Дори за раждане се дават само три дни болничен. После - на работа. А детската градина тръгва от 700 долара за месец. Помощи дават само на тези, които са осигурени и когато влязат в болница. За работещите на черно такъв вариант няма. Шери го разбира, когато се разболява. "Отидох в болницата и си мислех, че 400 долара ще ми стигнат. Но се оказа, че ми трябват 2 000 долара само за 5 часа престой. Само да си попълня бланката струва 50 долара. Без да те преглеждат дори. Нямаш ли осигуровка, не можеш да живееш там", твърди завърналата се емигрантка.

Преди да си тръгне колегите и приятелите организират две партита в тяхна чест. "Не че ти дават подаръци - просто да се съберем, да хапнем и пийнем. И ми казаха: когато решиш, пак ела. Но всички знаят че няма да се върна. Пускат те, разбират те. Със завист те изпращат. И те искат да се върнат по родните си места. Но повечето са там с целите си семейства, децата им са се устроили и няма връщане назад. Ако синът ми беше дошъл при нас и ние нямаше да се върнем. Въпреки всичко. Свикваш. Това е един капан. Няма измъкване", разсъждава Шери. Но ако изкарваш само толкова, колкото да преживяваш, има ли смисъл? "Аз видях, че няма смисъл. Това да си само в Америка... Заминават младите с една надежда - днес ще се оправим. Влизаш, затваряш си вратата и знаеш само едно "Hi". Друго няма. Никой с никого не общува. Любезни са много, но не знаеш какво ти мислят зад усмивката", твърди българката.

"Върнах се заради сина ми. Мъжът ми не можа да свикне. Пак работя същото - фризьорка съм, не мога да се оплача, че ми липсват клиенти. Но не си давам зор. 40 години съм работила. Сега разхождам внучето по центъра. 3,5 години бях емигрантка. Сега ми е мъчно за там. Оставих много приятели.

Мога да се върна, когато реша.

Българите си помагаха много. В нашия блок имаше 10 семейства българи. На всеки празник се събирахме. Всеки е със собствения си характер, сърдят се, карат се. Но не знаеш как сме си помагали. Когато си тръгнах, настаних една българка на моето място. Събирахме за едно момче от Плевен пари, за да го докарат да го погребат тук. Много българи нямат този късмет. Отдалечават се, правят се на американци. Но пак намират българския клуб, отиват там да танцуват, да поговорят на български. На църква се ходи. В L.A. има български поп - отец Георги. Той е добре. Имаше един доктор българин, женен за мексиканка. За друг не съм чувала. Адвокатът ни и той беше женен за мексиканка. Какво работят американците - не знам. Мъчно ми е и за тук, и за там. Навсякъде ти е мъчно.

Просто живееш в два свята", обобщава историята на своя живот Шери.

 

 

Гурбетчийка намира себе си в гръцката Кондариотиса

 

След много време Елена се прибира в България единствено заради своя син

 

Райското кътче Кондариотиса

Ралица ПЕТРОВА

"На следващия ден навършвах 36. Рожденният ми ден щеше да премине в друсане по пътищата на неизвестното. Всъщност отдавна спрях да отбелязвам годините. Тежаха ми. Много. Малко след Христовата възраст приличах на изсъхнало цвете, което никой не искаше да полее, за да възкръсне. Нямах приятели. Нямах съпруг, нито другар до себе си. Имах 7-годишен син, който виждах два пъти в годината - гледаше го майка ми. Бях се предала. В мига, в който аз, учителката, отидох през нощта да ровя за хартия в близките контейнери, защото ми трябваше едно левче за хляб, нещо в мен се пречупи. Сюжетът на моята човешка драма е повече от банален, просто ако не го преживееш. В мрака, до препълнената и смърдяща кофа за боклук оставих мечтите си и желанието да продължа да се боря. Може някой клошар тогава да ги е намерил - дано да е така. Смисълът просто изчезна с двайсетте стотинки, които намерих, а после

изпуснах в

уличната шахта.

И крахът на жалкото ми съществуване бе факт".

Елена днес е на 44. Красива, елегантна, изискана жена. Живее в Плевен, в собствен апартамент. Грижи се за 15-годишния си син Божидар. Твърди, че никога повече няма да допусне да падне духом. Да се предаде.

"Забравих за света около себе си. Бях само аз. Мизерна, долна, безименна. Свита в ъгъла като куче. Така ме намери майка ми. И направи всичко възможно да обърне живота ми на 180 градуса, с едничката мисъл - да ме спаси. Плати на жена, превозваща нещастници като мен за Гърция да работят. После буквално като багаж ме натовари в автобуса със сълзи на очи. Никога няма да забравя думите й: "Ще се влачиш и ще страдаш, но ще трябва да оцелееш. Длъжна си. Нямаш избор. Ако нещо се случи с теб, ще тежи на майчината ми съвест".

Днес Елена работи като управител на търговия на едро. Обожава свободното време и часовете, прекарани с Божидар. Не се оплаква. Единственото, което напомня за "преди" са изпусканите отвреме навреме въздишки. Но се усмихва - като хепиенд във филм на Хичкок.

"Селото се казваше Кондариотиса. По-късно разбрах, че се намира в Егейска Македония, Гърция. Никога преди да се озова там не бях чувала за него. От обща култура знаех, че жените като мен по принцип се "стоварват" в Атина, Солун или някъде на полуостровите и там ги прибираха богаташи, за да им слугуват. Никога не бях си и помисляла, че могат да превозват работнички за друга дейност. Когато вечерта ни настаниха - 6 жени, в една къща, "водачката" ни информира, че

имало "промяна

на плана".

Вместо да чистим, готвим и гледаме болни възрастни хора, ще се занимаваме със земеделие и по-точно - с тютюн".

Елена показва ръцете си, върху които все още личат, макар и слабо, белези. Кожата е по-груба, ноктите не са оформени в дълъг маникюр. След дългогодишната работа в сушилнята те са станали крехки и чупливи. Въпреки че признава за неотшумелите болки в кръста от вдигането на тежко, плевенчанката с усмивка свива бицепсите си, на които може да завиди дори начинаещ спортист.

"Работехме по 12 часа на ден. Но не мога да се оплача. В тази къща, на местни едри тютюнопроизводители, възкръснах. Върнах живота си. Правех нещо. Просто имах работа - нищо друго не ме интересуваше. Не стоях бездейно, не витаех в небитието, а проявявах воля и усилие да свърша нещо. И постепенно започнах да чувствам себе си. Щастлива бях, когато сеехме, разсаждахме, после нижехме и сушахме тютюна. Беше трудоемко, но аз изпитвах някакво ненормално вътрешно удовлетворение. Действието ме караше да се чувствам жива.

Хората бяха свестни. Не мога да се оплача. Не плащаха много, но на мен всичко ми беше достатъчно. Обикнах това място".

И тогава, и сега Елена обича историческите забележителности. Израснала в семейство на учители, по-късно самата тя поема по този път - завършва история в Софийския университет. Практикува професията си малко - по заместване. Така и не успява да си намери постоянна работа. От кратка, но доста бурна връзка с женен мъж се ражда синът й Божидар. И тя решава, че ще се справи - до момента, в който разбира, че силите няма да й достигнат. 10 години се лута в нищото, седем от тях (откакто Божидар се появява на бял свят),

са особено

трагични.

Признава, че не би се справила, без помощта на майка си.

"Кондариотиса е разположено в Пиерийската равнина на десния бряг на река Мавронери. Прекрасно място е. Може би и красотата наоколо ми помогна да си стъпя на краката. А и тази история... Не мога да избягам от нея, тя ми е в кръвта. А пък когато разучих, че селището има и минало - това беше върхът. В него са заселени гръцки бежанци от малоазиатското село Еникьой след разгрома на Гърция в Гръцко-турската война през 20-те години на миналия век. Те придават някакъв особен колорит на живота в селцето, което наброява около 2 000 души. Централният площад е красив. Има детска градина, училище. Особена атракция е византийската църква "Успение Богородично".

По принцип селото е разделено на две епархии - на местните с център църквата "Св. Параскева" и на малоазиатските гърци с център храма "Свети Тома". А в памет на бежанците от Мала Азия на площада е издигнат паметник".

Елена прекарва седем години в Кондариотиса. С майка си се сързва едва на третата от пребиваването си там. 1 100 дни тя живее на чуждото място сама - без да се опита да осъществи какъвто и да било контакт с близките си, със сина си. Нито една от жените, които работят с нея, през този период не знаят, че тя има дете.

"Не бях готова. Осъзнавах, че първо трябва да се справя със себе си, за да мога да дам положителен заряд на околните. Трябваше да разбера със сигурност, че има смисъл, че имам сили и тогава да направя първата крачка. Защото не исках да разочаровам и себе си, и сина си, и майка си. Просто трябваше да бъда готова. Нужно ми бе доста време, за да се почувствам така. Но успях. Първо написах писмо. Представях си какъв шок за всички ще бъде то, защото предполагах, че

вече ме бяха

отписали.

После се обадих по телефона. Не чух нито един упрек от никого. Просто усещах безумната радост на най-близките ми хора, че съм жива. Божидар плачеше по телефона. Първото нещо, което чух от него бе: мамо, ела си."

Елена обаче в този момент решава, че трябва да навакса всички изгубени години досега и да изкара пари, с които да гарантира един нормален живот за себе си и за сина си. Затова остава. И работи къртовски. Събира. Когато преценява, че вече има достатъчно - за дом, решава да си тръгне".

"Кондариотиса промени живота ми. Винаги ще го обичам. Когато си тръгвах, се заклех, че отново ще се върна, но този път със сина си. И ще му покажа къде майка му отново намери себе си. Сега подготвяме това пътуване и той го очаква с нетърпение. Иска да види църквата, в която се молех и Господ чу молитвите ми... Божидар е невероятно умно и интелигентно момче. Благодаря на майка ми затова. Дефакто тя го направи личност. За мен остава по-лесната част - да го обичам и да не му позволя никога да изгуби себе си...".