ПЪТЕПИС


 

Планинари изградиха скален параклис на 1 300 м височина

 

Василевсът е гостоприемен към тези, които уважават Балкана

 

До параклиса се стига по усойна пътека, обезопасена с 300 м въжен парапет, снимки авторътПоля ТОМОВА

Някъде в медиите прочитам, че планинари изградили уникален параклис в скала под връх Васильов. Тръгваме нататък. Трудно се ориентираме, тъй като за пръв път попадаме в тази част на Балкана. Васильовската планина е най-високата част на Предбалкана. Тя е границата между Троянския и Тетевенския балкан. Самият връх Васильов, дал името си на тази част на планината, е висок 1 490 метра. Името му идва от гръцки - "василевс" - цар. Точно под върха е и малката хижа, кръстена също така - хижа "Васильов". Тук ни посреща човекът, по чиято идея е изграден параклисът - хижарят Николай Керанов. На две пейки пред хижата заварваме планинари - играят табла и пият чай. Не е от оня, в пакетчетата, а истински - риган, жълт кантарион и мащерка, обявява хижарят и ни гощава с дъхавата напитка. Оглежда скептично облеклото ми - бяла тениска, дълга бяла пола и златисти ниски обувки. Така няма да стане, чакай да ти дам други дрехи, отсича и ми подава панталон и туристически обувки. По-късно ще се окаже, че е бил абсолютно прав - с бялата пола нямаше да стане. Докато пием чай разказва как му е хрумнала идеята за параклиса. "По тия места хората наричат тази пещера в скалите Черквичката. Не е ясно защо, но може би защото в далечни времена там са се приютявали овчари и други хора от бури и врагове... Та решихме да направим нещо, да сложим икони, осветихме го и сега си е

истински параклис

в скалите",

разказва Николай. Към идеята му се присъединили близо 80 човека от различни краища на страната - Русе, Разград, Тетевен, Рибарица, Троянско, Ловешко. С дарения и доброволен труд успели да изградят пътеката към параклиса и самия него. След като сме изпили чая си, тръгваме към целта. Гледката е уникална - красота и величие, спокойствие и тишина. До нас кротко пасат стадо коне, всеки със звънец на врата. Питам къде е пастирът им. Няма, така ги пускат на свободно през лятото, да пасат, после те си се връщат, е обяснението, което ме изумява. Дъхавата планинска поляна щедро разкрива богатствата си - билки и плодове. "Тази година е много Гледката от параклиса е изумителнабогата на боровинки, много са. Обаче виж ония коли - ладите, циганите са плъзнали и ги берат. Дават им по три лева на килограм. Да берат, хубаво, ама много мръсотия оставят след себе си", говори Николай. И действително, скоро се сблъскваме с остатъците на берачите - найлонови опаковки, кутии от цигари, пластмасови шишенца... Докато в града трудно може да направи впечатление хвърлен на улицата фас, тук - в планината, подобно нещо направо ти вади очите. Решавам да говоря с ромите. След като търпеливо изслушват упреците ми, че мърсят, отговарят с единствената реплика, която ги оправдава за всичко - не сме ние, како, тука едни спряха, те са. Виждаме, че е абсолютно безпредметно да се опитваме да ги накараме да си почистят и се успокояваме с факта, че тези поне работят нещо, а не крадат.

Стигаме до чешмичка, която също е дело на Николай. До нея на указателна табела е посочен маршрутът ни до параклиса. Оказва се, че трябва да се спускаме по усойна пътека, обезопасена с 300 метра въжен парапет. Пътеката е доста стръмна и тук е мястото за подигравки относно бялата пола. Бавно и внимателно се движим, като се придържаме за въжето за всеки случай. Освен няколко позхлъзвания, друго нищо не се случва. В един момент обаче достигаме до тесен и нисък отвор в скалите. Оказва се, че

това е

чистилището -

Чистилището е нисък и тесен отвор в скалитепредпоследната преграда преди параклиса. То е дълго около 3 - 4 метра и можеш да го преминеш само пълзешком. Преминеш ли през него, пред очите ти се разкрива входът на параклиса. Дървена табела посочва и името - "Свети равноапостоли Петър и Павел". Остава обаче още едно препятствие - до параклиса можеш да се изкатериш по дървена стълба, висока четири метра. Преодоляваме и това изпитание и ето ни вътре - в уникалния скален параклис на 1 300 метра височина. Дори и атеист би затаил дъх пред фантазията и усилията на хората, довели вярата си на това място. Уникалното природно образувание е помещение в скалата, не по-голямо от 15 - 20 метра, с три вътрешни арки. Арките са обезопасени с дървен парапет. Вътре параклисът е скромен - икони, пейка и кръст. Свещичките, които запалихме, се поставят в каменните ниши. Две от резбованите икони в параклиса са направени от липа - едната е на Свети Петър и Свети Павел, другата на Христос. Не са рисувани, защото не биха издържали на атмосферните условия, по-скоро са релефи, казва Николай. Иконите са дело на ловешкия художник Александър Иванов. Гледката, която се разкрива от параклиса, е изумителна. А че мястото е наситено с магическа енергия, чувствам по безмерното спокойствие, което ме обзема. Сякаш всички тежки мисли се отлюспват и падат там, в малкия скален параклис...

След като палим по една свещичка, тръгваме обратно - този път се изкачваме нагоре. Отново по пътека, обезопасена с въже. Тук е малко по-трудно, защото силите ни вече са по-малко. Мускулите ни на градски хора започват да се бунтуват срещу изпитанието, на което ги подлагаме за толкова кратко време. Не след дълго вече излизаме иззад ждрелото и можем да си поемем дъх на поляната. Не сядайте, защото е коварно - уморени сте и сте потни, не се сяда така, укорява ни един от запалените планинари, който ни съпровожда. Не ми остава дъх да му обясня, че ако не седна, ще падна. "Освен това, продължава той,

сега има и

много змии.

Тази година е нещо страшно. Но не се бойте, ако не ги настъпите, няма да ви закачат". След тази реплика гледаме в краката си повече, отколкото е необходимо. На връщане отново виждаме свободно пуснати коне. Този път обаче един от тях тръгва към нас и заплашително клати глава. Като вижда, че не сме заплаха за стадото му, ни оставя на спокойствие. Срещаме и двама туристи - Свещичките се слагат в каменни нишипо-възрастен мъж и младо момче. Питат за параклиса. Упътваме ги и продължаваме към хижата, която се вижда и е все по-близо. Най-сетне сме пред нея. Разбираме обаче, че след малко почивка ще продължим да вървим. "Не може да дойдете и да не се качите на върха. Оттам се открива изключителна гледка, вижда се язовир Сопот", увещава ни Николай. Тъй като няма как да откажем, тръгваме и за връх Васильов. Той абсолютно оправдава името си - величествен и спокоен е като цар. Когато сме вече на върха, все едно сме на покрива на света. Очите ни не могат да обходят всичко, което се вижда от толкова високо. Усещаме се също толкова големи, колкото е той - василевсът на планината. Тук се диша с пълни гърди, защото сме на 1 490 метра височина. Единственото, което смущава спокойствието на сетивата, са двата ветрогенератора, разположени точно на върха. Питаме чии са. "А, чии са, на някой големец от София. Говорят, че е купил и земята и сега е негова, сложил е бариера...", твърдят планинарите. Дали това е така, не можем да разберем със сигурност. Но тъй като сме в страна, в която всичко е възможно, ако имаш пари, не учудва и фактът, че някой си е купил земя на върха. Въпреки ветрогенераторите обаче върхът е изумителен. Той е алпийски тип - гол и ветровит. Оттук хижата изглежда като детска къщичка, а колите - като кибритени кутийки. След около половин час на върха се спускаме вече окончателно към хижата. Там заварваме нови гости - туристи от Разград и София. Тук са мъжът и младото момче, които срещнахме на връщане от параклиса. Успели са да го видят и сега убеждават жените в групата, че никога няма да си простят, ако не

отидат до това

удивително място.

"Аз съм учител в едно сливенско село и ако имам възможност, ще доведа цялото училище да види тази красота. Първо ми направи впечатление фантазията, това, което е измислил човекът - от нищо е направил нещо голямо, в тази дупка в скалите да направи такъв хубав параклис. Пък и това чистилище, нямам думи, това трябва да се види, не може да се опише", развълнуван споделя впечатленията си Валентин Василев. Той добави, че въпреки екстремните условия, пътеката е добре обезопасена и почти всеки може да стигне до параклиса. През това време неговият син най-сетне е убедил майка си и сестра си и тръгват към "Свети равноапостоли Петър и Павел". Ние пък се приготвяме за тръгване, че до Плевен път ни чака, а след това и работа. "А, няма да стане така, че ние тук за какво сме се приготвили. Сега ще хапнем, пък после ще си ходите", настоява Иконите са дело на ловешки художникНиколай. Скоро разбираме, че няма как да откажем. Връчва ни и една голяма найлонова торба, пълна с гъби. Кой ги е брал, питам. Ние, е краткият отговор, който трябва да ни успокои, че не са отровни. Знаете ли колко вида гъби има, пита Николай. Ние почваме да се чудим... Има само два вида гъби - такива, които ги ядеш само един път, и такива, които ги ядеш повече от един път", гръмва оглушителният му смях. Тази година, освен че е богата на змии, се оказва и богата на гъби.

Трапезата е сложена и сядаме. Салата, ракия, и някакво саханче с подправка, която ухае изключително. Питаме каква е, но Николай се подсмихва и не издава тайната. Само казва, че е специална и върви на всичко - от салата до готвено ядене. Решили са да ни гощават с местната баница. Тя обаче е далеч от традиционната. В една тава се слагат наденички, месо на хапки, отгоре се разстилат гъби, пече се и се яде. Тавата се слага на масата и всеки си взима. С известен страх опитвам гъба, а планинарите умират от смях. Ето, кучето не я иска, и я подават на Цезар, който гнусливо извръща глава. Скоро разбирам, че определено съм обект на подигравки - както за бялата пола, така и заради опасенията ми, че тази гъба е последното нещо, което ще хапна през живота си.

Сърце не ни дава да се откъснем от тези хора - сърдечни, широки и свободни като планината, в която живеят. Съвсем различни от смръщения нашенец, който ежедневно срещаме. Изпращат ни до пътя, дълго се разделяме, докато накрая изчезват в далечината, махайки с ръка. Изпраща ни и Василевсът - невъзмутим и спокоен както винаги. Загърнат в мъгла...