ТЕМА


 

 Кучешки живот

 

Плевен спешно се нуждае от дом за настаняване на безпризорни

 

 Поля ТОМОВА

Една от гледките, с които за жалост свикнахме през последните 15 години, са просещите хора и клошарите. Днес те са ежедневие. Често по улиците на Плевен се виждат хора на различна възраст, които ровят в кофите за боклук или пък, приседнали на земята, протягат ръце с тренирано движение.

През летните месеци броят на клошарите и просяците се увеличава. Докато през по-студените дни те са около 30-ина, сега цифрата набъбва двойно. Нерядко в града пристигат и гастрольори, най-често от района на Горна Оряховица. От години в Плевен се говори за откриване на център за временно настаняване на бездомниците. Такъв обаче все още няма, въпреки огромната нужда от него. Интересното в случая е, че не се правят опити с проект за такъв център да се кандидатства по някоя от програмите на ЕС. Явно ръководството на общината не счита за нужно да се погрижи за просяците и в същото време да освободи града от тях. Засега те се приютяват в центъра за "Спешна помощ" и харчат държавни пари. Лекарите и сестрите не само ги къпят и преобличат, но ги и обезпаразитяват.

Никой не е в състояние да каже колко събира на ден един просяк или пък колко изкарва с предаване на хартия, намерена в гюмовете, един клошар. Според градския фолклор на ден просяк може да събере доста значителна сума. Разказват се истории за и банкови сметка на "хората от улицата". Едно обаче е сигурно - в обществото им има строги правила и йерархия. Те владеят различни територии и рядко някой се осмелява да нахлуе в района на "колегата" си.

Единствените, които се занимават донякъде с проблема, са от Дирекция социално подпомагане и по-точно "Отдел за закрила на детето". Тук се води статистика и се взимат мерки за т. нар. "деца на улицата". Според началника на отдела Светлин Симеонов през 2006 г. са регистрирани 18 просещи и бездомни деца. Всички те имат родители. Разбира се, реално по улиците малолетните са много повече. От регистрираните в отдела седем са настанени в социално-педагогически интернат, също толкова в дома в Тотлебен, едно в т. нар. "Дом майка и дете". Това е дете на една годинка, изоставено пред плевенската болница. Когато го открили, до него старателно били подредени документите му. Детето е настанено в дома, по-късно се установява, че то е плод на извънбрачна връзка. Майката отишла на гурбет в чужбина и го поверила на биологичния му баща. По-късно обаче на него явно му писнало и оставил плода на любовта си пред болницата с надеждата някой друг да се погрижи за него. Майката е издирена и когато се прибира в България, си взема детето.

При съвместна акция на МВР и отдела са съставени предупредителни протоколи на двама родители от Горна Оряховица. Гастрольорите просели заедно с невръстните си деца. Проверката установила, че те получават социални помощи, имат собствено жилище и личен лекар в родния си край. След съставяне на протоколите повече не са забелязани из плевенските улици.

От отдела разказват и случай, при който е открито дете в интернет-клуб късно вечерта. Оказало се, че малчуганът просто не може да се прибере вкъщи, тъй като... няма ключ, а родителите му си отишли на село.

Един от най-големите проблеми е, че през лятото социално-педагогическите интернати не работят, заявиха от "Отдела за закрила на детето". Така малчуганите, които са въдворени там преди няколко месеца, отново се озовават на улицата. Плевен спешно се нуждае от център за временно настаняване на бездомни и просещи хора, твърдят експерти. Още повече, че броят на "хората на улицата" непрекъснато се увеличава.

 

 

Асен си търси жена и вярва, че нещата ще се оправят

 

Ралица ИВАНОВА

Асен Маринов е само на 34 години. Сакат е. Липсват и двата му крака от коленете надолу. От Луковит е, но проси в Плевен, защото в малкия град милостивите хора са кът. Или просто нямат пари. А иначе тук изкарва по нещичко, колкото да не умре от глад, и заедно с пенсиите на старите си родители някакси оцеляват. Някои го подминават и с презрение поглеждат протегнатата ръка с полупразната пластмасова чашка, в която подрънкват няколко жълти монети. Други пускат по нещичко. Съжаляват го. Асен не е нахален, учтив е и не досажда.

Историята му, както на повечето просяци, е тъжна. И нелепа. Но той я разказва без много мъка. Просто така. Споделя я като факт, като нещо, което се е случило по независещи от него причини. Дори когато говори за двата си ампутирани крака няма нотка на безпомощност и отчаяние в гласа му. А и се усмихва. "Имам си къща в гр. Луковит. В Плевен само си изкарвам хляба. Идвам всеки ден с автобуса в 8,00 ч. и в 15,00 ч. си заминавам. Шофьорът е добър, не ми взема пари. Вижда ме какъв съм. Знаеш ли, дори хората ми помагат да се кача, не ме хулят и хокат. Съжаляват ме", разказва Асен.

Пострадал, когато бил на 18 години. Случило се така, че получил епилептичен припадък точно на ж. п. линията. В този момент минал влак и за щастие с младежа не се случило най-лошото. Но затова пък останал сакат. "От тогава прося, за да си изкарвам хляба. Сметнете колко години са това. Но не се оплаквам. Живея с родителите си. Майка ми, колкото и да е стара, ме гледа. Пере ме. Ама всичко това ще е до време, докато си намеря жена, ако даде Господ", не се отчайва Асен.

Оня ден обаче му откраднали чашката със стотинките. Били трима. Мъжът твърди, че са го ограбили. И трябвало да се лиши от "надницата" за деня. "Иначе си изкарвам по 7 - 8 лв. Вземам още 80 лв. пенсия като инвалид. Така скалъпвам. Някои ще кажат, че са много, че има хора, които нямат и толкова. Сигурно е така. Но аз си ги изкарвам тези пари с труд, не бъркам по контейнерите, не крада, просто моля хората за милостиня. Знаеш как е като влезеш в магазина... Борбата е за оцеляване", не спира разказа си Асен.

Твърди, че най-страда от крадливите цигани. Имало такива, които само дебнели и като напълни чашката му я грабвали. А той не може да ги гони... За себе си твърди, че никога не пипа. Дори да падне нещо на земята, не го взема, пита на кого е, връща го.

"Не се срамувам, изкарвм си хляба с труд. Дано да даде Господ и да се оженя, да се оправя, да стана човек и аз. Вярвам много, че нещата ще се оправят. Докато ме обичат майка и татко... Че то кой да ме обича друг. Само не искам да ме закачат. За това се моля. Нека Господ да бъде с вас". Асен махва с ръка и леко се отдалечава, стъпвайки на чуканчетата си..

.

 

Клошари намериха капчица радост в нещастието

 

Ралица ПЕТРОВА

Искаше да бъде принцеса. Да бъде велика. Да бъде добра. Да има градини с неувяхващи рози и очи, които да я гледат влюбено. Искаше да бъде самотна, когато "разговаряше" със себе си и да не остава сама, когато има нужда от някого. Беше обикновена. Толкова обикновена, че се сливаше с тълпата на останалите клошари. Но имаше мечти. В очите й пламтяха огънчетата на надеждата и вярваше, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния. Животът минаваше покрай нея просто така, само за да набразди лицето й. Но тя бе щастлива. Изпитваше истинска радост, когато в кофата за боклук намираше коричка хляб. Беззъбата й уста се отваряше като че ли в усмивка. А беше млада...

Мечтаеше да бъде истинска жена. Надяваше се, че ще дойде денят, в който ще се прибере преди да се стъмни и ще сготви вкусна вечеря. За себе си. И за любимия човек. И част от мечтите й се сбъднаха - намери си другар - по неволя. Заедно търсеха хляб, посрещаха студовете и намираха прохлада в летните горещини. И им беше много по-леко.

Живеещите в района на площад "Македония" в Плевен ги виждаха често, двамата. Понякога хванати за ръце, друг път прегърбени от кашоните, които предаваха за жълти стотинки в най-близкия пункт. Не пречеха на никого. В определени дни седяха с часове пред някой гюм и чакаха хората да изхвърлят нещо, което да им свърши работа.

Веднъж се сбъдна и втората й мечта - да се почувства принцеса. С радост една сутрин тя видя, че до един от контейнерите има няколко чувала с дрехи. Старателно, но нетърпеливо ги развърза и пред очите на минувачите започна да се облича. И се смееше истински, от сърце. А той я гледаше с възхищение...

От тази зима и двамата вече ги няма. Никой не знае какво се е случило с тях. Може би са сменили района или са намерили постоянен покрив над главите си на друго място... Но в квартала историята им се знае от другите, които пълнят скъсаните найлонови пликове с остатъци храна от гюмовете. И те я разказват, когато ги питаш какви хора има сред тях и дали някой намира капчица щастие в нещастието...

 

 

Веско и Маргото от Велико Търново 10 години са без покрив над главата

 

Кремена КРУМОВА

Те са двама, мъж и жена. Той се казва Веселин, а тя с цветното име Маргарита. Стоят всеки ден на спирката, като че ли искат да хванат своя автобус, който би ги отвел далеч от мизерията и кошовете. Иначе се чувстват като у дома си там, на рейсогарата. Нямат телевизор или радио, реалният живот им е достатъчен. Стават рано сутрин към 7 часа и тръгват. За пейката на спирката, отредена за тях. Оглеждат се, общуват помежду си, или пък заговарят някой познат, който ги подмине. Не просят, може би затова будят повече съжаление, и който мине им дава по нещо - цигара, банан, хляб. Дори и чужденците не ги подминават с погнуса.

Не ме е срам да се нарека клошар. И пиянка да ме наречеш, също не се сърдя. Това споделя 46-годишният бездомник Веселин. Над 10 години живее без покрив над главата си. От 15 години пък са с Маргарита.

Брат му продал къща в съседно на Велико Търново село, а Марго също останала без дом, след като дъщеря й дала апартамента на други хора. Той е бездетен, а тя има три деца. Но всеки си поел по пътя и двамата сами се грижат за себе си. Сега спят под стълбите на една банка в центъра на града. Имат си дюшек, постелки и одеала. Миналата зима са изкарали с още четирима скитници в помещение към парно в града. Където намерят ниша, там се скриват, за да им е топло. Не са се карали с други клошари за територия.

Веско има завършен осми клас и е работил 15 години в мебелен завод, а след това и на други места, а Маргарита е със средно образование, завършила за медицинска сестра и работила като такава. И двамата произхождат от бедни семейства. Майката на Маргарита е рускиня, поради което тя е живяла известно време в град Сочи.

Ровя в кошовете и де салам, де суджук, де хляб, даже 2 литра ракия намерих веднъж. Как я изхвърлят хората, да се чудиш, признава мъжът.

Обаче споделя, че е по-добре да умре. Не е живот това, мъдро заключава Веселин и в един глас с Маргарита се впускат да обясняват, че вярват в Господ и всяка събота и неделя ходят на църква. Господи, помогни ни да присъстваме към по-големия живот и да се освободим от мъките, които ни подтискат е молитвата, която е на устата им всеки ден. И изглежда, че наистина Бог не ги е изоставил и захвърлил на произвола на съдбата, защото се хвалят, че никога не са оставали без хляб. И пиене по малко има, и ядене, и чужденци като дойдат им дават плод или закуска.

"Излъгали я бе. Преди години даде един чужденец по 50 долара на двамата. Мен краката ме болят и не можех да отида да ги сменя в лева. Някакъв измамил жената и вместо по курса на долара ги сменил за марки, възмутено продължава разказа за живота им дългобрадия прошарен мъж.

На времето Веселен щял да ходи в Германия. Приготвил документите, но в последния момент се отказал.Защо ли не заминах. Бях млад, на 20 години. Щях да се оженя. Щях сигурно да живея различно", вайка се 46-годишният човек.

Мъжът и жената не скучаят, макар и по-цял ден да са на спирката. Мухите ги кацат, те се чешат нервно, срещат на по чашка алкохол и приятели. Палят по цигара. И така денят минава. Не му харесва на Весо правителството, но като всеки простосмъртен като нас, т. нар. обикновенни хора, няма думата. Поради това, че нямат адрес, нито лични документи, нямат право на помощи, смятат двамата бездомници. Но пък и полицията не ги закача, споделят още те. Познават се.

На времето знаеш ли колко чист и спретнат бях. Ръбче на панталана, на ризата, на сакото. А сега - не съм се къпал от зимата. С ей тая риза съм от доста време. Купихме я с парите, които дадоха от социални грижи, 200 лева, когато жената влезе в болница, защото кракът й изгоря, сочи към Маргарита с безизразно лице мъжът и приглажда с гребенче гъстата си брада и по-редките си коси.

Предават, но много рядко, старо желязо или хартия, изровени от кошовете за болук. За тях болната тема е, че на пунктовете за вторични желязо търговците ги лъжат в грамажите. Като ги видят, че са вехтошари, лесно ги манипулират. "Лъжат ни навсякъде и по всяко време. Такъв е животът в България. Кой проси, кой краде или пък мизерства - трябва да се оцелява", заключават философски двамата клошари.

Общината, както и всички български общини, няма специална политика към хората, изпаднали в крайна нужда, просто защото няма нито ресурс, нито възможност да реши този проблем, отговарят от местната администрация. Ако тези хора потърсят помощ, е възможно да получат някакво съдействие в рамките на някаква социална дейност.

Всъщност, изобщо не е смешно или наивно човек да си мисли, че някой ден може и него да го сподели тази участ - на бездомника или скитника...

 

 

Ампутираха крака на габровска просякиня

 

Мариана ДИМИТРОВА

Около двайсетина са скитниците и клошарите в Габрово. Най-често те могат да се видят ровещи в контейнерите за боклуци, откъдето събират отпадъци за вторични суровини, за да изкарат по някоя стотинка за насъщния. Това са предимно възрастни хора. През лятото не създават проблеми. Почти невидими, тихо и кротко си ровят в контейнерите. През зимните месеци обаче започва адът. Най-голям опит в това отношение има габровският зам.-кмет Миглена Пройнова, която е поела грижите за социалната политика на общината. Неколкократно тя е правила опити за спасяване на бездомници от студа. Изпаднали в нужда хора бяха лекувани и приютявани в болницата и манастирите, а от общината им купуваха дори и тоалетни принадлежности. В началото на тази година в габровската болница ампутираха двата крака на бездомник, премръзнал от студ.

Не по-завидна е участта и на просяците в града. Макар и малобройни, те могат да се видят по централни улици, седнали върху парче плат и молещи за милостиня. Окаяна гледка е просещ ром, който е без два долни крайника. Често милозливи габровци се спират и пускат в протегнатата ръка дребни стотинки.

Най-фрапиращият случай обаче, достоен за книгата на рекордите "Гинес", се случи в Габрово преди по-малко от два месеца. По спешност в болницата бе приета 44-годишна жена със силни болки в десния крак, увит в бинтове. Докторите свалили мръсните превръзки, от които се разнасяла отвратителна воня, и пред смаяните им погледи пръстите на краката й се разпаднали. Оказало се, че жената има тежка гангрена, а марлите по крака й не били сменяни 8 години. След счупване глезенът й бил гипсиран, а след известно време съпругът й сам свалил гипса. Марлите обаче останали. Той отвреме навреме само омотавал крака й в бинт. Придвижвал жена си в подобие на инвалидна количка, за да може да проси в центъра на града и така да буди съжаление у минувачите. Заради тежката гангрена кракът на просекинята беше ампутиран. Въпреки загубата тя продължава да проси, а мъжът й да рови из контейнерите, за да изхранят двете си деца.