СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                    СПОМЕН ЗА ГРИШАТА         "BG Север" - брой 21 (1 - 7 юни 2012 г.)


 

Стефан Данаилов:

 

Григор Вачков беше усмихнат човек и страстно обичаше родния си край

 

80-годишнината от рождението на големия актьор отбелязаха в Трънчовица

 

Поля ТОМОВА

Григор Вачков Григоров (26 май 1932 - 18 март 1980) е български театрален и киноактьор, носител на званието "народен артист". Играл е в 41 български филма. Григор Вачков, или както го наричат колегите му - Гришата, завършва ВИТИЗ през 1955 г., след което става член на колектива на Държавния сатиричен театър от самото му основаване. Дебютът му в киното е през 1960 година. Популярността му добива широки размери след като изиграва ролята на капитан Димитър Бомбов (Митко Бомбата) от телевизионния сериал "На всеки километър" (1967 - 1971). Там се превъплъщава в образа на комунист-революционер. Едни от филмите му, получили международно признание и награди от кинофестивали, са "Последно лято" (1974) и "Мъжки времена" (1977). Последният му филм е "Мера според мера", в който неговата роля остава недовършена.

 

 

На 26 май Григор Вачков - Гришата, щеше да навърши 80 години. За да почетат паметта му, неговите съселяни от село Трънчовица правят ежегодни дни на хумора и сатирата в читалището, носещо неговото име. Тази година гост на тържествата бе Стефан Данаилов - един от големите приятели на Гришата. Пред жителите на селото, видимо развълнуван, Ламбо разказа своите спомени за Григор Вачков.

 

Хората слушаха с интерес спомените на Стефан Данаилов

Хората слушаха с интерес спомените на Стефан Данаилов

Стефан Данаилов бе посрещнат в Трънчовица с хляб и сол, сн. авторът

Стефан Данаилов бе посрещнат в Трънчовица с хляб и сол, сн. авторът

 

"Гришата беше един усмихнат човек. Казваше - аз съм Григор Вачков от Трънчовица, Плевенско, независимо дали се запознаваше с българин, или с чужденец. Трънчовица не излизаше от устата му. Във всичките ми идвания в Трънчовица, за които разбирам, че са бил много, а аз съм озадачен колко са точно, защото в годините след първите серии на "На всеки километър" ние с Гришата, а често с нас беше и Георги Черкелов, светла им памет, ние обикаляхме непрекъснато България, за да се срещаме с хората. Тогава нямаше идея да върви камера с нас, за да се заснеме това, което се случваше, защото то беше повече от филм. Една от нашите срещи с Гришата беше в София в техникум "Христо Ботев". Салонът беше пълен с млади хора и ние не знаехме какво ни чака. И дават думата на Григор Вачков. Става Гришата и някъде около минута успя да върже четири изречения. Аз станах след него - към 45 минути беше моето мънкане, защото ние не знаехме какво да говорим, а хората очакваха. В края на третия месец ние правихме срещи с почти целия град в продължение на два - три часа, защото се оказа, че има да разказваме много неща за това, което ни се е случило по време на снимките.

Гришата е по-голям от мен с десет години. Той беше в един клас по актьорско майсторство със сестра ми. Аз го помня, когато той е бил на 20-ина години и ходех да гледам курсовите работи в Академията. Много често класът на сестра ми идваше вкъщи и репетираше. В годините, когато следвах, често ходехме в Сатиричния театър, за да ни показват фрагменти от спектакли. На сцената беше едно съзвездие -

Калоянчев, Стоянка, Гришата, Парцалев...

Родната къща на Григор Вачков отдавна я няма, но хората пазят спомена за именития си съселянин

Родната къща на Григор Вачков отдавна я няма, но хората пазят спомена за именития си съселянин

Това беше нещо невероятно. Ние гледахме как тези актьори играят, а много често те ни посещаваха в Академията и си говорехме. Аз съм ги гледал в театъра и съм ги чувствал много близо. Разбира се, в това, което бях снимал дотогава, аз нямах други контакти с тези актьори. Мен ме оформяха тогава като по-драматичен актьор, както казваха и както сега напоследък казвам, че нещо няма вече герои-любовници, та така ме водеха мен. През 1965 година, малко преди да завърша, аз снимах един филм в Русия и имахме снимки във Варна. Тогава видях в ресторанта на хотел "Одеса" режисьора Шарланджиев с екип. Тъй като аз бях снимал с него вече, седяхме вечерта, пита ме как са снимките, аз казвам - накрая са вече. Той каза - нещо много сериозно ни чака. И всъщност това очакване беше, че той ме покани без пробни снимки в "На всеки километър". Разбрах, че в основните други две роли ще бъдат Георги Черкелов и Григор Вачков. Аз много се радвах, че на такава възраст ми се предлага нещо такова, без изобщо да осъзнавам какво ще последва от това. Съдбата беше благосклонна към мен. Четох сценария и си мислех за тази връзка между Бомбата и майор Деянов. Имаше моменти, в които си мислех - все пак имаме десет години разлика във възрастта, как ще се получи... И когато отидох на първия снимачен ден, първият човек, който ме тупна здраво по рамото, беше Гришата и ми каза - айде, мойто момче, на добър час! Тези актьори тогава бяха звездите на българския театър и изведнъж един млад човек застава редом с тях. Опасността е много голяма - можеш да потънеш, или да те изтеглят и да се спасиш. Много често във филма Гришата се обръщаше към мен с Брат ми и

разликата - тези десет години, изчезна за много кратко време. Всичките лудости, които на мен ми идваха в главата, той ги вършеше с истинска радост, а аз пък неговите. В тези пет години, в които снимахме филма, с него сме живели повече време, отколкото със семействата си. Първо, той пожела да спи с мен, защото не хъркам, тогава бях слаб и не хърках. От друга страна, аз го харесвах, защото тогава не знаех, че боледува, и имаше моменти, в които спеше по два дни. В тези вечери, в които сме били по Балканите, той ми разказваше за Трънчовица, за семейството си, какви хора живеят в това село и тази Трънчовица си я представях. Той страшно обичаше края си. Гришата никога не говореше за болестта си. Чак във вторите серии, в Унгария, ми сподели, че има сериозен проблем. Нито веднъж не отказа снимки, не легна да си почива. Трябва да ви кажа, че никой не подозираше, че филмът ще добие такъв успех. На 27 години станах звезда и се радвах много на това. Където отидехме с Гришата, той говори за мен, какво ми трябва, аз пък за него. И когато си купих първата кола, той отива в КАТ и казва - другари, вижте това хубаво момче, трябва му хубав номер. Получих номер - 7744. После реших, че не ми трябват такива номера, защото всички знаеха къде съм по всяко време, а това не беше много добре. След като приключихме първите серии, снимахме Князът - имахме традиция, както при корабите, снимките почват с разбиване на бутилка шампанско, спускат един кран и трябва да се удари бутилката в него. На мен ми възложиха да чупя тая пуста бутилка. Аз само като видях как тежи тая бутилка, разбрах, че няма да е лесно, но трябва да се счупи, за да стане филмът. Аз съм левичар, удрям, но си нарязвам ръката. Имах снимки за епизода "Хищникът". Сцената е на пътя, аз карам мотор с кош по един баир, а долу са пропасти. Аз съм бинтован. Подкарвам мотора нагоре и решавам да усиля скоростта. Камерата е далече, за да хване движението. И в един момент моторът, както вървеше напред, се обърна с нос към пропастта и започна са се сурка там. Успял съм да включа задна скорост и в тия метър два, докато се свлича моторът, аз успявам да скоча. Паднах и в следващия миг този мотор започна да се прехвърля... Само че тези горе - екипът, не ме виждат, те виждат мотора, който се търкаля. Тичат, крещят, пуснаха ми въже и чак като се качих горе, видях какво точно се е случило. Същия ден, когато пътувах с колата, спуках две гуми. Не знам какъв беше тоя ден. Първият човек, на когото се обадих, беше Григор Вачков. Викам - Гриша, намирам се до телевизионната кула и нямам втора гума. Той дойде и казва: ела, моето момче, вкъщи - и ме закара у тях. Тогава седнахме в кухнята и извади ракия... Аз може би съм изпил над литър, в такова състояние бях. Не ми трябваше психолог, той само ме милваше и вика - недей, мойто момче, ще се оправиш. Аз преспах у тях и на другия ден бях много по-спокоен. След като свършиха снимките по-рядко се виждахме, но винаги, когато нещо ставаше с мен или с него, никой от нас не питаше - кажи какво има. Не се питахме, знаехме. Беше се разчуло, че в Гоце Делчев съм правил някакви скандали, побои... Бях на сцена и гледам - в чакащи актьори Гришата. Имаш ли да ми казваш нещо, ми вика. Викам - не. Е, чувам там нещо... - Няма такива работи, Гриша. Веднага тичаше, ако има нужда с нещо да помага. В Унгария снимахме нощни снимки в едно заведение и някъде към 11 часа аз се прибрах, Гришата пак имаше проблеми с бъбреците и си беше легнал по-рано. Легнал съм във ваната, имах си едно касетофонче и ми пееше Шърли Беси. По едно време някой ме бута и чувам: Абе, Цапе, ще се удавиш, луд ли си. Аз съм си заспал във ваната, касетофончето си плува около мен и той ме събуди...

Гришата не пиеше заради бъбреците. Но понеже беше много ларш, най-голямата му радост беше да напие хората около себе си. Шофьорите, които ни возеха тогава, пиеха коняк. Гришата поръчва коняци... Ние сме снимали непрекъснато, на първи май, на втори май... Но на един първи май в Чепеларе така се напиха шофьорите, че два дена не могат да тръгнат рейсовете и колите. Гришата беше щастлив, на седмото небе, че успял да ги напие.

Често споменаваше сестра си Люба. Един ден вика - ела, сестра ми е пратила кюфтета, пражени. Отивам у тях и той сложил кюфтетата и в един миг ми вика - Цапе, абе какво да правя с тая мойта дъщеря, да не яде толкова много... Тя беше още ученичка. И идва Мартина - о, тате, Цапе и бух - на кюфтетата. Гришата става, кой родител ще го направи, вади една кутия "Кент" - Марте, татко, вземи пуши малко от тия цигарки. Викам - ти луд ли си, как ще й даваш цигари. Ами, казва Гришата, като пуши, няма да яде толкова много.

Много се говори за сцената с питона. Питонът беше истински, Гришата можеше да ползва дубльор, но той реши и си направи епизода сам. Има един момент, в който питонът го обгърна целия, обаче монтажистката, която монтира сцената, изпитва ужас от змии и помощничката изпуснала тоя кадър.

Друго, което мога да кажа, е, че винаги, където ходехме след "На всеки километър", му подаряваха петли. Имаше момент, в който само в моето мазе щъкаха 25 живи петли. Раздавахме ги на хората. А петелът от филма беше цирков, беше си дресиран и си ходеше из улиците на Париж.

Едно от първите ни излизания извън София беше в Перник. Там на площада е културният дом. Излизаме от колите и бързаме, защото салонът е пълен с хора. Не само вътре, но и вън - като някакъв митинг, народ... Както излизам от колата, мен ме вдигат във въздуха и си ме носят на ръце. До мене - Гришката също го носят и той вика - не щипи, бе, не ме щипи, бе...

Той винаги намираше начин нещо да ми подскаже как да го направя. Още нещо ще ви разкажа - последното представление с участието на Гришата, което гледах. Той ме покани на гледам "Лазарица" на Йордан Радичков, с когото бяха много големи приятели. Това е пиеса с един герой. Тогава Гришата вече беше много зле, но в такова здравословно състояние издеянваше тези близо два часа на сцената. И аз казвам - Гриша, тази вечер идвам и гледам с жена ми. Понеже най-широкият ред, дето мога удобно да седна, е седми ред, той знаеше къде съм. Не знам какво му стана тогава...

Той играе, публиката му ръкопляска, радва му се. И тогава той направи нещо, което артист да го направи, трябва да е много широко скроен човек. Гришата слезе, качи се до седми ред, дойде до мен, хората се вдигнаха на крака, хвана ми ръката, сякаш съм бягал в някакво състезание, и вика - ето, брат ми Цапето. Защо го направи, не можех да разбера.

Бях на сцената и играех Алеко Константинов във Военния театър. Аз вече знаех състоянието на Гришата, той беше в кома и лекарите казваха, че повечето клетки са си отишли, но все имаше някаква надежда да отвори очи.

Пиесата имаше много тъжен финал, в който Алеко говори за България - красива, хитричка... много емоционален текст. Свършва пиесата, има малък поклон, аз минавам малко назад и ме викат - Гришата почина. Трябва да изляза отново на поклон. Никога не съм допускал, че аз ще трябва да съобщя на театралната публика за смъртта на Гришата Вачков. Много съм го преживял, имаше дори един момент, в който исках да се откажа от сцената, защото смятах, че това може да се случи и с мен. Много бяхме свързани и само аз си знам какво ми е струвало да изговоря думите за Гришата на неговото погребение. Винаги съм си мислил - защо трябваше толкова рано да си отиде. Но пък от друга страна, той не видя как се разединихме, докъде стигнахме, как от весели хора станахме тъжни... Обикновено човек забравя чертите на човека, който си е отишъл отдавна, дори и да е близък, забравя как е звучал гласът му... Аз чувам гласа на Григор непрекъснато."

 

 

върни се в НАЧАЛО