"BG Север" - брой 20 (27 май  - 2 юни 2011 г.)

 

СЪДБИ


 

Гъркиня, прекосила половин Европа, живее вече 55 години в Плевен


Евантия тръгва със 700 деца към неизвестното и никога не заживява пак в родния си дом


авторът и личен архивИнна СТЕФАНОВА

Евантия Сотириос е родена в Гърция преди 75 години. В Плевен живее от 55 г. и за всички е позната като Анна Петкова. Съдбата си определя като странна, защото в повечето от ситуациите, в които попада, решение за това как да продължи нататък не взима тя, а политически събития и хора, които не познава. Когато е на 11 години, през 1948-а, заедно с още 700 гръцки деца прекосява границата, за да спаси живота си. С намерението да се завърне отново в родното си село Кранохори. Това обаче не се случва. Гърция след края на Втората световна война е разтърсвана от вътрешни междуособици и тя като дете на партизани е трябвало да напусне страната си. Дългото пътуване за нея продължава девет години. Принудена е да живее в Албания, от там да премине в някогашна Югославия, после съдбата я отвежда в тогавашна Чехословакия, следва двегодишен престой в Унгария, за да пристигне вече 20-годишна в България и да остане в Плевен. До днес.
"Бяхме седем деца - брат и шест сестри. Когато аз и двете ми сестри трябваше да напуснем родния си дом, майка ни се скри зад един храст, за да не видим как плаче, за да не заплачем и ние. Бях на 11, голямата ми сестра - на 14 години, а малката - едва тригодишна. Ние успявахме да гълтаме сълзите си, но Филарети - не. Прилъгахме я, за да я успокоим, че мама е отишла някъде и скоро ще се върне", започва разказа си Анна... Родителите й били земеделци, в селото й Кранохори имали повече от 40 декара с ниви, засяти с всичко нужно, за да произвеждат прехраната си сами. Бедите на многолюдното домакинство започнали, когато Гърция била окупирана от италианци, които наред плячкосвали по къщите. След тях в страната нахлули германците, време, което Анна нарича ужасно. Тя си спомня дните, в които с часове е била принуждавана заедно с останалите деца и майка си да гледат как окупаторите измъчват баща им. Във фотото, което е на 4 километра от дома в Чехия, където е настанена, Анна отива, за да направи снимка и да я изпрати на родителите сиКато комунистически партиен секретар той е бил издаден и нарочен от немците, че крие в къщата си оръжие. "В една от стаите на училището го бяха вързали с краката нагоре и го биеха докато изпадне в безсъзнание. После го заливаха с вода, свестяваха го и пак продължаваха", спомня си един от детските си кошмари тя. По-късно той, един от братята й и две от сестрите й стават партизани, а майката като ятак осигурява за групата в Балкана храна и дрехи. Убиват единственият й брат и една от големите сестри. След края на войната бедите за оцелелите от семейството не спират. През 1948 г. се взема решение децата на бивши партизани и политически затворници да бъдат изведени извън граница и прехвърлени в страни от тогавашния социалистически лагер.
Малчуганите на възраст от 3 до 14 години тръгват сами, без родители, с обещанието, че някога отново ще се върнат по родните си места. Анна тръгва с 14-годишната Евангелия и тригодишната Филарети - през нощта на 24 март. Носели торбички с храна, по едно одеало, друго нищо - били само с дрехите на гърба си. Придружителите - партизани ги оставили на границата, взели им храната и завивките като им казали, че там, където отиват, ще ги нахранят и облекат. "Сутринта видяхме, че има тел по границата, решихме да тръгнем, когато чухме уплашени мъжки гласове. Оказва се, че цялата линия е била минирана и от кулата на пункта двама граничари са ни видели и за да предотвратят трагедията в краката ни да избухнат бомби, започнаха да ни спират с високи викове. После ни приведоха по път, който не беше миниран. Натовариха ни на камиони и ни закараха до столицата Корча, така се казваше тогава столицата на Албания. Настаниха ни в едно училище", продължава разказа си Анна Петкова. Спомня си, че храната, която там им дали - хляб от царевица, имала вкус на селски сапун, в нея нямало дори сол. Първият ден го изхвърлили, решили по детски, че като не го изядат ще им дадат друго. "Къде ти, на другия ден изядохме и трохичките", смее се тя. Остават седмица в Корча. От там ги разпределят по къщи, а на хазаите раздали купони, за да хранят децата. Анна с двете си сестри обаче нямала късмет - заживява в семейство, в което хич не харесвали пришълките. Когато тръгвали сутрин за работа, хазяите извеждали момичетата навън, заключвали и ги прибирали в къщата чак вечер. Анна Петкова си спомня, че през тези двадесетина дни гладували до припадък. От Албания с камиони откарали 700-те деца в Битоля, Македония. Отново ги настанили в училищна сграда, където
вода нямало - нито за пиене, нито за къпане. Заради мръсотията от шарка се разболява тригодишно дете, в болницата, където го откарали, то издъхнало. Скоро след това се разболява тригодишната сестричка на Анна Петкова, която също откарват в лечебницата. "Как сме треперили само, спомня си тя. Решихме, че и тя може да умре, какво щяхме да правим тогава?" Момиченцето по чудо оцелява, но когато ги откарват от Битоля в Скопие неизвестна болест покосява Анна. "Настаниха ни в манастир извън града. Там видяхме готвена манджа за първи път откакто тръгнахме от Гърция. Нахраниха ни с боб. Изглежда толкова съм яла, че последваха адски болки, стана ми толкова зле, че реших, че ще умра. Зле ми е, повръщам, не мога да стъпя на краката си. Сестра ми тогава ми каза - дръж се, ще те вземат по болници, ще тръгнем и повече няма да се видим. Същия ден ни съобщиха, че потегляме за Чехословакия. Сестрите ми ме завлякоха на ръце до гарата и ме натовариха във вагона. Там ме изолираха с други болни деца. Така стигнахме до германски бивш лагер, настаниха ни във фургони, а водата идваше от една единствена тръба. По чудо и аз оздравях, а в лагера останахме близо месец", продължава разказа си Анна.
Двете й сестри Артемесия и ЕвангелияПосле ги групират по възрасти - нея и малката сестра изпратили в селцето Кокочов, почивна станция на миньорите. За пръв път се разделя с голямата си сестра - Евангелия.
Животът в Чехословакия обаче за Анна Петкова се оказва един от най-хубавите в годините на скиталчество. Завършва 7 клас, после учи в техникум, записва висше икономическо образование. Води нормален живота, като на всички останали, представя си вече и бъдещето - със солидна професия ще се върне в Гърция и ще е полезна на родината си. След като изкарва успешна студентска година обаче съдбата отново решава да промени хода на събитията. На адреса на Анна пристига съобщение, че трябва да тръгне за Унгария, където са родителите й и където ще пристигнат и останалите й сестри. Семейството наистина се събира - майка й, баща й, сестра й Артемесия и другите две, с които тръгва от Гърция и прекосява по-голяма част от Европа. В неизвестност остава единствено Андромахи, за която само знаят, че е някъде в Македония. Заживяват в село, разположено на 40 километра от Будапеща и изградено специално за емигранти от Гърция. Анна започва да работи като шивачка и животът отново тръгва в определено русло, когато през 1956 г. започват студентските размирици в Унгария. Всички емигранти от Гърция са принудени да напуснат страната. Тръгват към България, защото майката на Анна имала сестра в София. Когато пристигат в Русе обаче разбират, че вместо към столицата трябва да пътуват към Плевен. Лелята в София живеела в тясно апартаментче, а жилището на друга тяхна роднина в Плевен било малко по-широко. Пристигат в града, когато е на двадесет години през март 1957-а. И остават. Четирите сестри се задомяват, подхващат различни професии. В Плевен остават да живеят майката и бащата, повече не искали да се отдалечават от децата си. Сега живи са Анна, Артемесия и Евангелия, родителите и най-малката Филарети вече са покойници.В завод "Мизия" я награждават за 30-годишен непрекъснат стаж на едно място
На 75 години за себе си Анна Петкова Сотириос казва, че по документи е никоя - нито гъркиня, нито българка. Няма гръцко гражданство, но няма и български паспорт. Не може да гласува и никога не е могла. Преди промените в страната, за да й изготвят документи, трябвало да се откаже от гръцкото си гражданство, а тя не искала. След промените неопределеното гражданство вече не й създава проблеми и за разлика от живковото време може да напуска страната, когато пожелае. Посещава селото, в което се е родила, преди две години, остава три дни и в родната си къща, където сега живее една от стринките й. Иначе в Плевен с двете си сестри се виждат или чуват всеки ден. И трите говорят еднакво добре гръцки и български. Анна владее чешки и унгарнски. Сега, когато се връща в годините назад, казва, че никога не е изчислявала колко километри е пропътувала като дете, но пък знае на какво са я научили деветте години живот без близки и сред чужденци. Не съм капризна и никога не съм била глезла, научих се никога да не се предавам, категорична е тя. И сега, когато е пенсионерка, не спира с нещо да се занимава, за някого да се грижи - било за съпруга си, било за двете им деца, за внуците. Казала й го преди години и Вера Кочовска, където заради свои проблеми и след смъртта на малката си сестра отишла - че не помисля "и грам за себе си". Единственото, което решава да направи на своя глава, е всъщност да смени малкото си име. Евантия, което й е по кръщелно свидетелство, тя не харесвала от дете. Ето защо, когато направила пълнолетие, тогава е в Унгария, решила и го заменила с Анна.


 

върни се в НАЧАЛО