СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                      ЛИЧНОСТИТЕ НА ПЛЕВЕН                           "BG Север" - брой 11 (16 - 22 март 2012 г.)


 

Химик по американски в България

 

След 20-годишна научна кариера в САЩ доц. Стефан Бояджиев избира МУ

 

сн. авторът

Сн. авторът

ВЯРВАМ, че във всеки човек има нещо добро. Много често обаче на показ се изнася само лошото у хората.

НЕ ВЯРВАМ в придобита интелигентност след известен възрастов праг.

ПРОЩАВАМ трудно, защото нервната ми система е малко реактивна. Знам, че понякога реагирам прибързано, но това ми идва отвътре. Бих искал другите ДА МИ ПРОСТЯТ и да разберат, че тази моя реакция не винаги е злонамерена.

Страницата подготви: Ангел Атанасов

Колко души след 20-годишна успешна научна кариера в САЩ биха изоставили Страната на неограничените възможности, за да се върнат в България? Само един човек в Плевен е правил такъв избор - доц. Стефан Бояджиев. От 4 г. той преподава химия на студентите първокурсници в местния Медицински университет (МУ). Най-дългият период в неговата досегашна научна биография е с адрес: Химически факултет, Университет в Невада, гр. Рино. Двете десетилетия от живота си там плевенчанинът е посветил на научни изследвания в областта на органичния синтез и стереохимията и на обучение на докторанти.

"Причините за връщането ми в България са комплексни - и лични, и семейни, и професионални. Приятелите ми останаха доста изненадани, когато разбраха, че си идвам - така и не успях да им дам убедително за тях обяснение. Още в началото на 2007 г. стана ясно, че ще трябва да сменя работното си място. Професорът, с когото работех в Рино - Дейв Лайтнер, ме предупреди, че финансирането на лабораторията му ще прекъсне. Когато започнах работа при него в края на 1989 г., групата ни беше от 17 души. А през 2007 г. тя беше сведена до мен - тогава вече бях станал професор, и двама докторанти. Правилата в Америка са строги - когато един професор, дори с постиженията на Лайтнер, се доближи до пенсионна възраст, му казват ясно: "До тук!", разказва Стефан Бояджиев.

Преди да вземе решението да се върне в родината си, той, естествено, се огледал и за други възможности. Едната от тях била да остане в САЩ като преподавател в малък колеж - отхвърлил я, защото тези учебни заведения не получават финансиране за сериозна научно-изследователска дейност. Пред него се открил и шанс да започне работа в университет в Саудитска Арабия, който търсел преподаватели от САЩ, за да въвежда американския модел на преподаване. Когато видял в интернет, че там температурата навън стига до 43 градуса, се отказал. Направил сондаж и за работа във Виена, но като прочели неговото CV, от австрийския университет му отговорили съвсем честно: "Професоре, с такава квалификация не можем да ви плащаме."

Бояджиев получил предложение за работа и от Института по органична химия на БАН, от който тръгнал за Америка преди 23 г. Накрая обаче избрал Медицинския университет в Плевен.

Пушкалата с карбид са първите му експерименти

По химията плевенчанинът се запалил като ученик във Втора гимназия - "Анастасия Димитрова". Неговият първи учител в тази наука бил покойният вече Георги Стаменов.

"Като всеки млад човек по онова време се увличах по правенето на бомбички - гърмяхме по улиците с ацетилен и със смеси от кибритени клечки. Първите ми експерименти са с такива пушкала. Отказах се, когато поотраснах и разбрах колко е опасно - в квартала един човек остана без пръсти при такива гърмежи", признава Бояджиев.

Георги Стаменов го насочил към по-сериозни занимания с химия - той бил по-скоро негов ментор, отколкото преподавател. В Х клас Бояджиев предложил идея, по която в гимназията направили апаратура за генериране на ацетилен от карбид (б. а. - съединение на въглерода с калций). С нея по доста зрелищен начин се демонстрирали свойствата на ацетилена. Накрая се получавали две утайки, които могат леко да гръмнат при нагряване на демонстрационната маса.

"С тази инсталация отидохме на национално състезание в Стара Загора. Там се бяха събрали групи от химическите техникуми в цялата страна. Някои от тях дойдоха с огромни апаратури с манометри, кранове, бутилки и др. Журито обаче неочаквано хареса най-много моето "представление" и го класира на първо място. Тогава дори написах първата си статия, която излезе със снимка в списание "Млад техник". Естествено, не я броя за научна, но все още си я пазя", спомня си химикът.

Бояджиев е от лекарско семейство и родителите му настоявали да продължи образованието си в току-що открития тогава в Плевен Висш медицински институт (сегашния Медицински университет). Синът обаче категорично отказал - след първото място на националното състезание в Стара Загора и спечелените теоретични олимпиади по химия на следващата година той получил правото да влезе без приемен изпит в Химическия факултет на Софийския университет. Започнал да учи химия с намерението по-късно да се насочи и към биохимията. В трети курс се запалил окончателно и необратимо по органичната химия.

"Точно тогава много ми хареса една идея, че някои молекули могат да съществуват като лява и дясна ръка. Толкова много ми допадна, че започнах усилено да чета материали, свързани с нея. Запознах се с една доцентка от Софийския университет, която работеше и в БАН. С много красноречие тя ме убеди, че вече е закупен инструмент, който на практика може да различи тези две форми и бихме могли съвместно да работим с него. Така започнах

При посещението си в Оксфорд през миналата година химикът бил много впечатлен от такси, на което е изписана цялата Менделеева таблица, сн. Личен архив

При посещението си в Оксфорд през миналата година химикът бил много впечатлен от такси, на което е изписана цялата Менделеева таблица, сн. Личен архив

да се занимавам със спектрални изследвания, които могат да доказват дали една форма е лява или дясна. Благодарение на отличния ми успех и на наградите ми, получени по време на следването, ме разпределиха в БАН при същата доцентка. От първия ден на съзнателната си работа в лаборатория започнах да готвя дисертация", обяснява Бояджиев.

На 32 г. защитил дисертация за "Кандидат на науките" (сега - "Доктор") в Института по органична химия към БАН. Започнал да се замисля за специализация в чужбина, но за този "лукс" трябвали връзки, а той ги нямал. За да компенсират липсата на информация за научните постижения в неговата област по света, той и още няколко негови колеги от института всяка събота посещавали Народната библиотека и търсели публикации по темите, които ги интересуват. По онова време Бояджиев изпращал по десетина писма седмично до автори на научни статии с молба да му изпратят копия на своите публикации. Така се стигнало до кореспонденция между него и американския професор Дейв Лайтнер.

"Бях прочел няколко негови статии, харесаха ми и му поисках още. В едно от писмата си той ме попита дали имам подходящ млад човек, който да отиде да работи при него - не знаеше кой съм и че съм на 32 г., което в САЩ не се смята за младежка възраст. Не можех да покажа официално писмото на никого от ръководството на института, защото ще излезе, че съм влязал в лично уреждане на взаимоотношения с американец. А тогава това се смяташе за сериозно нарушение", спомня си Бояджиев.

Негов колега, който бил в партийното ръководство на института, му помогнал да се справи със ситуацията. Той взел писмото от проф. Лайтнер и го скрил за 3 - 4 месеца, докато шефовете на научното заведение се разберат вътрешно дали може да се осъществи такава командировка. След много административни проблеми и интриги в края на 1989 г. плевенчанинът все пак бил изпратен официално в командировка за специализация в САЩ. За Университета на Невада в Рино заминал на 26 декември.

"Бях много стресиран, защото идвах от една действителност, в която всичко е централизирано и под контрол. Английският ми не беше много добър - нямам формално езиково образование. Първото, от което бях много впечатлен, бе, че там всички инструменти, включително и най-скъпите, са общодостъпни за всички потребители. Страхувах се най-вече от това дали ще се справя с американския стил на работа в една изследователска група. Всичко беше много необичайно за мен. При нас в България инструментите, с които работехме, стояха заключени и на тях работеха само определени за целта хора - оператори. Потребителят подаваше проба и след известно време си получаваше резултата. А в САЩ от първия ден ме изпратиха да работя с един инструмент, който струваше 500 000 долара. В цяла България по онова време имаше само един апарат от този тип, а там имаше четири и всеки студент имаше достъп до тях", разказва химикът.

Първият проект, по който работил там, вече бил трасиран донякъде. Паралелно с него вървял подобен проект, който се изпълнявал от един китайски докторант. Китаецът успявал донякъде в изпълнението на проекта и докладвал положителни резултати. Бояджиев обаче не харесвал подхода му и предложил на проф. Лайтнер да се приложи метод, който той използвал за дисертацията си в България. Професорът казал: "Да, пробвай!".

"След доста работа успях да стигна до крайното съединение по един много ефективен, чист и недвусмислен начин. Заради моето мислене да се използва друг метод първата ми статия по този проект се забави с около една година. В един момент показах, че мога да мисля самостоятелно и че имам желание да работя. Нататък нещата с проф. Лайтнер тръгнаха много гладко. Разбирахме се с едно изречение какво трябва да се направи. Когато минаха първите 6 г., бях назначен в Университета на Невада за Assistant Research Professor, което отговаря на доцент в България. Не преподавах от катедра, а давах ежедневни консултации на докторанти. Може да се каже, че по този начин имам принос в поне 4 - 5 дисертации на колеги, на които съм преподавал", твърди Бояджиев.

Предложената от него идея довела до разклоняване и разширяване на целите на проекта и до изясняване на доста подробности по свойствата на молекулата. Довела и до още 20 научни статии, които плевенчанинът обединил за втората си дисертация в България - за доктор на химическите науки. Защитил я миналото лято и станал първият преподавател в плевенския Медицински университет, който получил такава научна степен по новия закон - дипломата му е с номер 001.

"Всъщност дисертацията ми беше готова от САЩ. Донесох я тук, показах я на мои колеги. Двамата, към които се обърнах в началото, казаха:

"350 страници са твърде много за дисертация."

Наложи се да я съкратя и това ми отне доста време", обяснява химикът.

Когато започнал работа в плевенския университет, ректорът проф. Григор Горчев предложил: "Да опитаме да приравним това ваше звание Assistant Research Professor на българското доцент". И изпратил официално запитване до несъществуващата вече Висша атестационна комисия (ВАК) със съответната документация - статии, официално писмо от декана в Рино, какъв е бил и т. н. От ВАК отговорили: "Не може да се приравни".

В момента Стефан Бояджиев е в процедура за професор, която вече е преминала през Научно жури от седем национални експерти по органична химия - на 6 март. Всички членове на журито са оценили положително научните му приноси и са гласували "за" присъждане на академична длъжност на бъдещия професор в Плевен.

Сегашната му работа в България е далече от заниманията му в Химическия факултет на Университета в Рино - преподава химия на бъдещи медици първокурсници. И въпреки това Стефан Бояджиев вярва, че и тук може да има интересуващи се от наука млади хора. Ясно му е, че химията не е първа любов на един бъдещ лекар. Все пак обаче се надява, че сред младежите, на които преподава, ще се намери поне един студент, който ще се насочи към биохимични изследвания на молекули.

  

върни се в НАЧАЛО