МЕСТЕН ПАТРИОТИЗЪМ


 

Плевен - мечтания в реалността

 

Председателят на журито акад. Антон Дончев дълго раздава автографи

В миналия брой публикувахме три от работите, спечелили награди в конкурса за есе, посветен на Плевен и организиран от депутатите Румен Петков и Васил Антонов. Това бяха есетата на Зорина Георгиева от VII клас на ОУ"Климент Охридски", Деница Драгнева, V клас на ПУ "П. Р. Славейков", Инна Кирова, IV клас, ГПЧЕ.

Авторитетно жури с председател акад. Антон Дончев и членове Дончо Цончев, Любомир Левчев, Иван Гранитски, Георги Стойков и Иван Дачев отличи по три есета в двете възрастови групи при над 140 кандидати. Малките твориха на тема "Плевен - надежда и реалност". Във възрастовата група над 14 г. с тема "Плевен - мечтания в реалността" книга с автограф от един от живите класици на българската литература лично получиха Моника Цветкова от ПГ по туризъм, Васил Чапанов от ПГХВ "Луи Пастьор", Йовка Труфева от ДФСГ "Интелект".

Сега публикуваме творбите на Васил и Моника, есето на Йовка четете в следващия брой.

 

 

Васил Божидаров Чапанов, ХI а клас на ПГХВТ "Луи Пастьор"

 

Васил подари на Дончо Цончев диск с песните на фамилия Чапанови

Мечтания... Не на Шуман. На едно обикновено момче, което е на 17 години и е ученик в Професионална гимназия по хранително-вкусови технологии "Луи Пастьор" - Плевен, специалност "Хладилна техника". Сигурно решихте, че обичам техниката и ледено студеното, че съм далече от мечтанията и музиката на Роберт Шуман, колкото Северният от Южния полюс. Грешите. Моята голяма любов е музиката, а Плевен е "градът на моите мечти". Откакто се помня, баща ми (председател на Музикалния клуб "Емил Димитров") изпълнява "Песен за Плевен" на легендарния певец. И както се пее в тази песен, Плевен е "град на моята любов". Хубаво е това, че съществува не само в мечтите ми, но и в реалността. И макар че в Информационния канал на Плевен пише, че е на 7-о място по големина в България, за мене той е на първо. Защото когато обичаш нещо истински - има само едно място. Може би защото е град на детските и юношеските ми дни, може би защото свързвам с него всичките си мечти. Кой знае... Всичко, което правим в моето семейство, е за хората на Плевен. А какво е един град без хората?! Баща ми Божидар е физик, но композира и изпълнява песни, издава музикални албуми. Брат ми композира, аз пея, а майка ми Маргарита, макар че е учителка по биология - пише стихотворения и рисува картини. Мечтания на четвърта степен.

Казват, че няма бъдеще без минало. Гордея се с миналото на Плевен: с хилядолетната му история; с това, че тук е открито през 1825 г. първото светско училище, а по-късно и първото девическо училище; че през 1869 г. Левски е основал тук първия в страната революционен комитет; че тук е решен изходът на Руско-турската освободителна война; че тук се намира уникалната Панорама "Плевенска епопея 1877-1878". Не случайно Плевен е побратимен с Централен окръг на Москва - сърцето на Русия. А това дава възможност културно-историческите паметници на Плевен, посветени на Освобождението му, да се съхраняват. Гордея се и с това, че ученици от моята гимназия, членове на Клуб "Съхрани българското", участваха в поддържането на древната крепост "Сторгозия" в парк "Кайлъка".

Днешният ден на Плевен... В много български градове съм бил, но за мене Плевен е най-красивият град на света. Щастлив съм, когато връчват дипломите на абитуриентите от нашата гимназия в Художествената галерия "Илия Бешков", когато слушам плевенски поети в Галерия "Дарение на Светлин Русев", когато посещавам театрални постановки в Драматичен театър "Иван Радоев" и изложби в Къщата на художниците. Моето хоби е фотографията и с удоволствие снимам водната каскада и пеещите фонтани, забележителностите на парк "Кайлъка".

Всичко това е прекрасно, но мисля, че има още много да се прави, за да се превърне Плевен в съвременен европейски град. Учениците от нашето училище няколко пъти провеждат производствената си практика в Испания, в Полша. Тази година по програма "Леонардо да Винчи" 20 единадесетокласници ще усъвършенстваме професионалните си умения в Германия. След една година завършвам средното си образование, но всичко това ще е напразно, ако няма къде да се реализирам. Сега разбирам защо дядо ми обичаше да казва, че от хляба никой не е по-голям.

Би трябвало да се прави повече за нас, младите хора в града, да имаме повече възможности за работа, за да останем тук, където са корените ни, където ни се струва, че и небето е по-синьо и водата е по-сладка, и снегът е по-бял - дори когато ни изненадва неприятно по пътищата. Бих искал да живея в един по-чист и по-озеленен град и когато се събудя сутрин, в прозореца ми да надничат слънцето и дърветата, а не новопостроени блокове.

Мечтая да продължа висшето си образование в моя град, но за съжаление тук има само един университет, а моите бъдещи планове са свързани не само с хладилната техника, а и с изкуството - пеене, художествена фотография. За Коледа участвахме заедно с баща ми в благотворителния концерт на читалище "Съгласие", а наскоро по телевизия "Евроком" пуснаха клип към песента "Метаморфоза". Изпълняваме я с едно момиче. Няма по-голямо щастие от това - да виждаш и радост, и сълзи в очите на хората от твоя любим град. Може да ме обвините в местен патриотизъм, но когато пея "Моя страна, моя България" на Емил, аз си представям Плевен.

Моето хоби е фотографията, но когато правя снимки ме впечатлява това, че хората са угрижени, тъжни. Мечтая за времето, когато ще снимам все повече усмихнати хора, когато лицата им ще изразяват сигурност в днешния и утрешния ден и самочувствие на европейски граждани. Вярвам, че ще дойде времето, когато ще пътуваме из страните на Европейския съюз на екскурзия, а не принудени от безработицата. Когато всички жители на град Плевен ще се обичат, без разлика на етническа и партийна принадлежност и заедно ще го превърнат в "малък райски кът", както пее Емил Димитров.

Надявам се, че бъдещето принадлежи на тези, които като мене вярват в красотата на мечтите си. И рано или късно ги превръщат в реалност. Но когато те са свързани с град Плевен, сам едва ли ще ги осъществиш. В едно от стихотворенията си - "С тебе", майка ми пише:

"Бих искала слънцето с теб да достигна.

И с теб да извая небесна дъга."

Осъществих една от мечтите си - направих снимка на небесна дъга над град Плевен. Искам да стигна до нея. Знам, че е много високо. Искаш ли да пътуваме заедно?!

 

 

Моника Цветкова, ПГ по туризъм "Алеко Константинов"

 

Моника получи книги с автограф от талантливия разказвач Дончо Цончев

"Защо ми трябваше да пораствам?", мислех си, докато минавах покрай Костницата и се спусках надолу по една странична алея. Искам отново да съм на девет.

Отдавна беше... Тръгнах, без да се обръщам... Прости ми! Оставих те, но продължавам да те сънувам. Хубав! Господи, толкова хубав!... Плевен - моят град, моят живот, моите приятели - в сърцето ми, в сънищата ми, в съзнанието ми. С коси - дълги, като твоите улици, по които се разхождам вече толкова години... С очи, като язовира в парк "Кайлъка"... Снага извисена, като високите мури в същия този парк...

Толкова хубав беше град Плевен и още по-хубав... беше... и е... и ще бъде...

Сега си друг. И сънищата ми са други. Не искам да си такъв, но сънувам всяка вечер - едно и също. Години...

Няма ги вече косите ти - хубавите улици... Оскубаха те и всеки си взе по малко... Очите ти - две дупки са - издъхнали от сълзи, по децата ти, които вече ги няма... Лицето ти, Господи, лицето ти, набраздено от мъка, че те забравиха всички, а ти си гладен и жаден. Ушите ти - оглушаха от изстрели и бомби, от караници и скандали... Милият..., още ги слушаш, години... Снагата ти - простряха я като агнешка кожа на слънце, предлагат я на всеки да я купи, а ти си беден, облечен в дрипи от чужбински магазини. Ръцете ти - както и да ги протягаш, все треперят. И за прегръдка, и за чуждо подаяние. А беше горд, толкова горд! Как да забравя устните ти нощем - стиснати и парещи от болка, че не могат да извикат даже - Спасете ме!

Защо те сънувам такъв?! Кой те направи?! Знам, че ги познаваш, но не можеш да ги съдиш - твои са, боли те.

Беше толкова хубав! А сега не си и щастлив, че още те има. Сънувам те далеч от тебе... И тук е хубаво!... Но ако мога да те направя отново щастлив, ще събера сълзите си да те умия, с чуждото подаяние, събирано с години, да те нахраня... Унижението, болката и безсънните нощи ще преглътна и... ще се върна. За да не те сънувам повече такъв. Сега прости ми, че те оставих, но знам, че съм ти нужна, когато съм ТУКА... ТУКА, знам, че те има, но ти си съвсем друг. Ти си бляскав и пременен, от камък си и нямаш красота вродена... такъв си! Научих се да те харесвам, да се преструвам, че те обичам. Пред тебе плача, унижавам се, но го правя, за да оцелея... Да, заобичах те, за да оцелея и после да се върна някога,... ако мога... при Другия, за когото си милея!!!

Егоисти сме... Скрити в мечтите си за по-красив град... зад тънки стени... Скриваме мрачните, крехки души... Крием, какво ли?... Себе си май... А търсим и искаме откритост от другия... Ние, скритите... Гледаме всичко... Не искаме нищо да изпуснем от поглед... Сетивата се претоварват... И всъщност изпускаме всичко... Изпускаме Плевен..., град, пропит с мечтания в реалността...

Замисля ли се някой?

Гоним цели... Цели, които даже не сме сигурни дали ние сме си поставили... А кой? Обществото... Приятелите... Роднините... Обстоятелствата... Животът... Разумът... Чувствата... Страстите... Кой? Да, именно нашият град Плевен е въплътил в себе си всичко това, от което имаме нужда...

Мечтата за полет вече е остаряла... Тъй дълго насаждан и мечтан... Плевен - мечтания в реалността... И всички плевенчани летят... Небето над Плевен се претовари от толкова хвърчащи души... Малко останаха в Плевен... Единици, самотници... Те поглеждат нагоре, викайки: "И полетът вече е ято..." Безкрайно пътуване из красивия град, из мечтанията в реалността започва ТУК и СЕГА...

Аз обичам предизвикателствата, аз обичам да съм сама, обичам скоростта, обичам дъжда... обичам всичко, което за много хора е незабележимо. По дългите осветени улици на спящия град няма никакво движение, само ситни капчици дъжд отскачат от мокрия асфалт, който изглеждаше като посипан със сребърен прах. Един съвсем друг град, един пуст град, но много красив и някак дружелюбен... Той ме вика и аз го чух. Качих се в колата си, пуснах любимото си радио и се заслушах... аз обичам ритъма, животът ми лишен от музика... не бих могла да си го представя, ритъмът сякаш кара сърцето ми да бие. След тази минутка откъсване от реалността аз вече бях решила - поех в неизвестна посока. Покрай мен се меняха различни картини - осветени магазини, светещи табели, улични лампи... като на филмова лента. Хубаво ми е, уютно ми е, в големия спящ град аз се чувствам у дома си, чувствам се разбрана, въпреки че съм сама. Та какво повече можех да искам?! Скорост, ритъм, свобода... Свободна сякаш летях, без да мисля за нищо, бях освободила съзнанието си. През отворения прозорец влизаха ситни капчици дъжд, които нежно галеха лицето ми. Топъл летен дъжд и пуст, заспал град. Сега аз бях господарка на всичко. Имам това, което толкова много желаех - свободата си. Наистина ли е така? Каква е цената, която заплатих? Оставих спомените си, града си, живота си... Заключих ги в сънищата си. Мечтания в реалността. Пулсът ми се ускори, настъпих педала на газта и се понесох още по-бързо, без посока, но сякаш знаех къде отивам: без конкретна цел, но изглеждах най-целеустремения човек на земята. Светлини една след друга - жълта, червена, синя... погледът ми се замъгли, усетих, че сякаш не гледам през своите очи, а през нечии други... виждах това, което досега не съм могла да видя. Зави ми се свят, но не спирах. Напомняше ми за детството, когато се въртях на място и всичко пред погледа ми започваше много смешно да се върти... Усмихнах се, поех си дълбоко въздух - бях наистина щастлива, но в следващия миг всички светлини на красивия град изгаснаха. Стана тъмно... и музиката не се чуваше. А защо спря и дъждът? Къде изчезна красивият град?... Погледнах надолу и някъде безкрайно далеч съзрях мъничка светлинка - дали това не беше моят красив град - Плевен? Слязох от колата си и достатъчна ми беше само мисълта, че обувките ми отново ще се задълбочат в разговор с пътищата отвън, предизвикваше тръпки по тялото ми. Влязох в едно местно кафене... Останах известно време там, но време беше... Време беше за пътуването из красивия град - Плевен. Последна глътка кафе преди токчетата ми да затракат по асфалта и завоите на града... Тръгвам по главната улица, стигайки централния площад "Възраждане", на който се издига величествената сграда на Мавзолея - Костница, където са положени костите на загиналите при Плевен воини от многонационалната руска имперска и от съюзническата румънски армии. Тръгвайки по-нагоре, пресичайки градската градина на Плевен, тя ме пленява със своята изключителност и изящество. Погледът ми среща Историческия музей - изключителна възможност да вляза в непосредствен контакт с културно-исторически паметници с висока художествена и историческа стойност от четири цивилизации, а така също с уникални образци отпреди милиони години, свидетелстващи за еволюцията на организмовия свят, с богатството на флората и фауната на Плевен. Вървейки още малко пред погледа ми се извисява гордо Скобелевият парк. Остават ми само 230 стъпала, преди да потъна през портите от черно желязо в тихата сянка на дърветата.

Рояци спомени изкачат на всяка крачка и се блъскат около мен като слепи птици. Завръщането - като всяко завръщане - е мъчително, болезнено, но и сладко. Миналото плачеше... или самата аз тъгувах за него? Поклатих глава, за да разсея мислите си и влязох в парка. Няма хора - нали е работен ден. Градската шумотевица почти не прониква там. Тръгнах нагоре по алеята, павирана с камъни - нагоре и все нагоре. Покоят на мястото постепенно влезе под кожата ми и започна да се просмуква в нея.

Излязох от асфалтираната алея и хванах през полето. Отбих и скоро потънах в сянката на високи борове... Пред погледа ми се издига величествената "Панорама" - единствена по рода си в България... Символ на град Плевен... В комбинация и с помощта на картини, пластики и художественото изкуство всичко е направено напълно реалистично, за да напомня на поколенията за най-кървавите битки, които са се водили по тези места... Като за край на своето пътешествие реших да отида на любимото ми място на брега на язовира. Седнах там и зареях поглед във водата. На отсрещния бряг има няколко рибари, които приличат на статуи - мълчаливи и неподвижни под яркото слънце. Близо до брега водата е доста размътена, навътре става изумрудена.

Уплаших се не на шега. Бях желала толкова силно животът извън промените, недокосван от неумолимия ход на времето..., но едва сега си го представих. Сякаш някой повдигна завесата на бъдещето и тя видя космическата самота, която я очакваше. В Плевен има много светлина... и човек трябва да я усети с цялата си същност, човек трябва да се изгуби в нея, да потъне и да я разтвори на малки късчета неописуеми взривове, все още не е измислена дума, няма такава дума, която да опише светлината в Плевен в шест часа следобед, начина, по който тя се спуска над случайните минувачи, как прорязва листата на дърветата в парковете, които вече не искат да спят, как тази светлина не пита, търси и изисква, а настъпва... В моя прашен град има светлина в шест часа следобед, светлина, която се слива с мислите, размива спомените от недоизказаното и превръща човека в светлина. И той знае, и той усеща с всеки един кичур от косата си, със зениците, с върха на пръстите, че няма избор, той трябва да се остави на това усещане, като филм от шестдесетте, да го проникне. И не заради друго, а защото в Плевен има много светлина и човек трябва да я усети с цялата си същност... Плевен - мечтания в реалността...