СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                           ИСТОРИЯ                                    "BG Север" - брой 9 (2 - 8 март 2012 г.)


 

Тържественото връчване на Самарското знаме

 

Връчването на Самарското знаме на Българското опълчение в Плоещ, Николай Дмитриев-Оренбургски, сн. Интернет

Връчването на Самарското знаме на Българското опълчение в Плоещ, Николай Дмитриев-Оренбургски, сн. Интернет

 

Нели СТАНЕВА, Дирекция "Военно-исторически музеи" - Плевен

Малко преди освобождението, когато българският народ води неравна борба с турците, в далечния руски град Самара на река Волга, намиращ се в пределите на земите, някога населявани от волжските българи, се заражда мисълта да се дари на българите знаме, което да вдъхновява борбите им за освобождение. Знамето е ушито за готвещото се въстание през 1876 г., но поради бързото му потушаване не е изпратено. Обявяването на Руско-турската война 1877-1878 г. предоставя благоприятна възможност знамето да бъде връчено на новосформираната към руската армия българска военна единица, което е извършено тържествено на специална церемония на 6 май в лагера на българското опълчение в град Плоещ.

Едни от инициаторите за създаване на знамето са Пьотр Алабин, съветник в Самарската дума (по-късно и губернатор на София и Самара), и съпругата му Варвара Василевна, ръководител на женския комитет на Червения кръст. За основа се взима платнището на руското национално знаме с трите му ивици: червена, синя и бяла. Монахините от Самарския Иверски манастир по случайност съединяват трите цветни ленти по образец на цветовете на Самарска губерния и тази подредба вече не може да се промени. Знамето е извезано със златна сърма и пайети. На двете му лица в златен кръст са иконите на Иверската Света Богородица и на Светите братя Кирил и Методий, рисувани с маслени бои от самарския художник Николай Симаков. Върхът на знамето е изработен от сребро, отгоре позлатено, а върху скобата му е гравиран надпис "Болгарскому народу, город Самара, 1876 год". Изготвянето на знамето струва на градската администрация 320 рубли и 50 копейки.

На 29 април кметът на град Самара съобщава на заседание на Градската дума за обявяването на войната. Решено е знамето да бъде изпратено в Главната квартира на руската армия и да се връчи на българските дружини, които ще бъдат призвани "на борба за освобождението на своя народ". На 2 май гражданството на Самара изпраща знамето за Москва със специална делегация, в която влизат кметът Е. Т. Кожевников и П. В. Алабин. На 5 май знамето е поставено в Кремълския дворец, където престоява три дни и става обект на поклонение за много хора. Московският митрополит Инокентий благославя положеното върху нетленните мощи на Св. Алексей Московски знаме заедно с икона на светеца, връчена на Главнокомандващия като бойно благословение. За реликвата се изработва дръжка от дърво на ясен. От Москва то тръгва за Румъния и на 16 май пристига в Плоещ, където се стичат много българи от Кишинев, Болград, Измаил, Рени, Браила и други градове.

Тържествената церемония се провежда на 18 май от 14 часа в лагера на опълчението, разположен на три километра от града. Още на разсъмване към мястото на събитието започват да прииждат много хора. Около уречения час пристигат главнокомандващият Дунавската армия Великия княз Николай Николаевич със сина си Николай и свита офицери, посрещнати от генерал Столетов. Великият княз поздравява войската, след което спира в центъра на лагерния площад до голяма маса, покрита с черковна покривка, където е приготвено всичко необходимо за церемонията: евангелие, кръст, походните дружинни икони, чаша със светена вода, чук, шило, платнището на знамето, специално изработените за целта сребърни позлатени пирони и неговата дръжка. До масата са бригадните свещеници на опълчението архимандрит Анфилохий и Петър Драганов (един от оцелелите защитници на Дряновския манастир), които отслужват тържествен молебен.

В 14,30 часа настъпва тържественият момент - прикрепване на платнището на знамето към дръжката и предаването му на българското опълчение. Самарският делегат Кожевников подава на табла чука и пироните на Негово височество. Великият княз се прекръства три пъти и забива първите гвоздеи, след което предава чука на своя син. По един пирон забиват генерал-адютант Непокойчицки, генерал Столетов, представителите от Самара, а след това бригадни и дружинни командири, няколко унтерофицери от опълчението, а също и няколко прославили се с патриотизма си българи. Между избраните е и старият български войвода дядо Цеко Петков, водил над 30 години чета из Троянския Балкан. Със свален калпак и просълзени очи той произнася: "Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край през многострадалната българска земя. Нека нашите майки, жени и сестри да изтрият с него скръбните си очи, да бяга пред това знаме всичко поганско, зло и нечисто, а след него да настане мир, тишина и благоденствие". След "българския орел" идва ред на българските свещеници, а последният пирон е забит от определения за знаменосец унтерофицер от 3-та дружина Антон Марчин.

Главнокомандващият вдига знамето от масата и го подава на генерал Столетов, който коленичи, за да го приеме, и остава така, докато архимандритът чете победоносна молитва и го поръсва със светена вода. Осветеното знаме е предадено на знаменосеца Марчин лично от Великия княз. За асистент на знаменосеца е избран опълченецът Булаич.

Още от сутринта гъсти, тъмни облаци се носят по небето, но когато знаменосецът вдига знамето и то зашумява, на тъмния хоризонт блясва светкавица, раздава се страшен гръм и завалява дъжд, който поръсва осветеното вече знаме, което се приема за добър знак.

Барабаните бият отбой и знаменосецът отнася знамето в дружината.

Тогава стихийна радост овладява опълченците. Във въздуха хвръкват стотици опълченски калпаци и едно гръмогласно "ура" се изтръгва с необикновена сила от гърлата им. Главнокомандващият извиква: "Поздравявам ви със знамето, момчета. Надявам се, че вий юнашки ще служите под него и ще избавите вашите братя от турско иго". Опълченците отговарят на поздрава с възторжени викове "ура". Великият княз благодари от свое име и от името на българските дружини на самарската делегация, като лично се ръкува с всеки един от тях. След отпътуването на княза, П. В. Алабин от името на град Самара се обръща към българските воини с прочувствена реч: "Изминаха редица векове откакто са се развявали български знамена в редиците на свободни български дружини. Тези знамена са потопени в реки от кръв при Косово поле и след това отново се издигат над родната българска земя... Отдалече, през цялата руска земя, знамето бе пренесено от нас за вас като живо доказателство за това, че то ви се дава не от кой да е кът на Русия, а от цялата руска земя... На знамето е написано "1876 година", тоест онази година, в която цяла Русия затреперва при вида на вашите непоносими страдания... Идва часът на възкресението!". Денят завършва с всеобщо тържество, което продължава до вечерната заря.

На следващия ден се дава тържествен обяд за депутацията от Самара в присъствието на ген. Столетов и други офицери от опълчението. Местните българи поднасят на самарци благодарствен адрес от признателния български народ. Връщайки се в Самара, Кожевинков и Алабин предават чука, с който е заковано знамето, за съхранение в Покровски катедрален храм като светиня.

На 19 май всички опълченци полагат клетва пред Самарското знаме, което става техен боен символ. Те отпразнуват в Плоещ и празника на Кирил и Методи и на 11 юни се насочват към България.

Самарското знаме става свидетел на героизма и подвизите на опълченците при Стара Загора, Шипка и Шейново. То е опръскано с кръвта на шестима знаменосци: унтерофицер Антон Марчин, Буланич, унтерофицер Аксентий Цимбалюк, ефрейтор Стефан Минков, опълченец Станишев и подполковник Павел Петрович Калитин. В тежките боеве при Стара Загора то е спасено и е изнесено от боя от Тома Тимофеев и Никола Корчев.

В чест на третата годишнина от боевете при Стара Загора, през 1880 г. знамето е наградено с орден "За храброст" първа степен. Днес то се съхранява при специални условия в Националния военноисторически музей в София.

 

 

Дипломатът в сянка

 

Александър Иванович Нелидов

Александър Иванович Нелидов

Ирена ПЕТРОВА, Дирекция "Военно-исторически музеи" - Плевен

Александър Иванович Нелидов e слабо известен в широките български среди. Знаят го специалистите по история на Руско-турската война 1877 - 78 г. и по история на руската дипломация. Той е водещ руски дипломат, често изпълняващ секретни поръчения, действителен таен съветник, извънреден пълномощен посланик на Русия в много европейски държави.

Роден е на 11 юли 1835 г. в село Дубровка, Смоленска губерния, в стар дворянски род. Баща му Иван Александрович Нелидов е директор на училище в Бесарабска област и действителен статски съветник, майка му Александра Петровна Яновска - Нелидова се занимава с отглеждането и възпитанието на децата.

Александър Нелидов получава добро образование - завършва с отличие Кишиневската гимназия, посещава факултет по източни езици и завършва с отличие право в Императорския Санкт-Петербургски университет.

Кариерата му се развива стремително. През 1855 г., едва 20-годишен, постъпва на дипломатическа служба в Азиатския департамент и е колежански съветник; от 1856 г. е секретар на дипломатическа мисия в Гърция и в България и камер-юнкер; от 1869 г. е старши секретар на руското посолство във Виена, статски съветник и камерхер. От 1874 г. е съветник в руското посолство в Константинопол и води тайните преговори с румънския премиер-министър Братиану за разрешаване на правото за преминаване на руската армия през румънска територия в случай на война с Османската империя. По време на Руско-турската война1877 - 78 г. Александър Нелидов е началник на дипломатическата канцелария на главнокомандващия Великия княз Николай Николаевич. През ноември 1877 г. заедно с граф Игнатиев съставят условията на предварителния мир с Османската империя, одобрени от канцлера А. Горчаков и император Александър II. Този документ заляга в основите на предварителния Сан-Стефански мирен договор. В самите преговори в Сан-Стефано Нелидов участва заедно с граф П. Н. Игнатиев в качеството си на пълномощници на руския император Александър II.

През 1879 г. Нелидов е посланик в Саксония и херцогство Сакс-Алтенбург. Още в края на същата година става управляващ посолството в Константинопол, а на следващата година вече е официален руски посланик там.

Александър Нелидов е противник на прогерманската политика на министъра на външните работи на Русия Н. К. Гирс и привърженик на съюз между Русия и Франция, както и на възобновяване на Тройния съюз. Нелидов открито подържа идеята за разделяне на Османската империя и завладяване на проливите Босфора и Дарданелите. През 1896 г. той представя в Санкт Петербург проект за завладяване на Босфора със силата на руската армия и флот. На 5 декември 1896 г. планът му е одобрен на съвещание с император Николай II. Нелидов получава званието действителен статски съветник и се връща в Константинопол, за да подаде в подходящ момент шифрована телеграма към командващия на Черноморския флот, но междувременно император Николай II се отказва от плана. Нелидов е отзован от дипломатическия си пост по настояване на Турското правителство.

За влиянието на посланик Нелидов в Турция, везир Киамил паша казва:

"... привлякъл е напълно султана към руската политика. Султанът доверява на посланика повече отколкото на своето турско правителство".

На следващата година е назначен за посланик в Рим, където предизвиква недоволството на крал Виктор Емануил с донесенията си за обществено-политическата обстановка в страната и с предвижданията си за бунтове в случай на официално посещение на руския император. Стига се до отмяната на предвижданата визита на император Николай II в Италия. Това дава повод италианското правителство да поиска отзоваването на Нелидов.

По време на престоя си в Италия Александър Нелидов нееднократно приема български мисии. През 1901 г. в Рим се среща с председателя на комитета "Цар Освободител Александър II" Стоян Заимов и обсъждат идеята за паметник на Цар Освободител в София. През 1903 г. е член на комисията по приемането на вече готовия паметник и с възторг подкрепя новата идея на комитета - да се превърнат в къщи-музеи домовете, в които е живял император Александър II по време на войната. Нелидов докладва на император Николай II за българската инициатива и създава благоприятна обстановка в Русия за подкрепа на замисъла.

От 1903 г. до смъртта си на 17 септември 1910 г. Александър Нелидов е посланик на Русия в Париж и се ползва с висок авторитет и подкрепа в консервативните среди на френските политици и общественици.

Женен е за княгиня Олга Дмитриевна Хилкова, от която има четирима сина.

 

 

върни се в НАЧАЛО