"BG Север" - брой 7 (12 - 19 февруари 2011 г.)

 

ЮБИЛЕЙ


 

Георги Стойков:

 

Литературните ми герои носят вечните добродетели на народа

 

На 80 години писателят е с чувство на изпълнен дълг и гордост

 

Георги Стойков Делийски е роден на 20.02.1931 г. в с. Дерманци, бивша Луковитска околия. Завършил е смесената гимназия в родното си село, Военното училище "Васил Левски" в София и Висшата партийна школа при ЦК на БКП. От 1956 г. живее в Плевен. Работил е в различни културни институти и обществени организации: отдел "Култура" при Окръжния народен съвет, зам.-главен редактор на вестник "Септемврийска победа", директор на Плевенска филхармония, един от създателите на Групата на писателите през 1968 г., послужила като основа за формирането на Дружеството на писателите през 1978 г. - дългогодишен негов секретар и председател, основател на вестниците "Вит", "Нефтохимик" и алманах "Мизия", чийто главен редактор е дълги години. След промените през 1989 г. е избран за секретар по "Агитация и пропаганда" на плевенската градска организация на БКП/БСП. Депутат в 7-ото Велико народно събрание.

Женен, с две деца - син и дъщеря.

Първата му книга с публицистика - "Досовци от Пелово", излиза през 1958 г. Оттогава досега е издал повече от 20 книги с проза, публицистика, драматургия и лирика, сред които: "Сурови закони" - разкази, 1963 г., "Пътуване без фарове" - разкази и новели, 1969 г., "Целуни тези ръце" - разкази и повест, 1971 г., "Поплачи, ако има защо" - пиеса, 1984 г., "От светлина са хората" - разкази и новели, 1986 г., "Топове на входа" - роман, 1994 г.; "Химн за родния край" - разкази и новели, 1996 г.; "Гласовете, дето ни викат" - избрани разкази и новели, 2001 г.; "Съхранени спомени" - литературни портрети за знатни хора на изкуството от плевенския край, 2005 г.; "Изповеди под звездите" - селски дневник, 2007 г.; "Родов корен" - лирика, 2007 г.; "Горчив хляб" - разкази и новели, 2010 г.

Приносен характер имат книгите му, посветени на Плевенската епопея в освободителната Руско-турска война от 1878 г. - повестта "Шепа родна пръст" - 1967 г., и романът "Южни хълмове" - 1998 г., както и книгите, посветени на антифашистката съпротива в Плевенския край 1941 - 1944 г. - повестта "Петима под земята" - 1974 г., повестта "Пъртини" - 2005 г. и "Там, дето ечаха суровите битки" - художествена публицистика, 2009 г.

Творби на Георги Стойков са включени в пет антологии: "Антология на хляба" - 1969 г., "Ручеи" - 1977 г., "Нувеле булгарие" - Румъния, 1981 г., "Плечом к плечу" - СССР, 1984 г.

Носител е на литературните награди на името на Георги Кирков, Никола Ракитин и Цветан Спасов.

С поетите Константин Георгиев и Ставри Борисов, 24 май 1979 г., сн. личен архив- Г-н Стойков, с какви чувства посрещате 80-ия си рожден ден?

- И най-дългият път все някога свършва. И най-дългият живот все някога секва. Природата бе щедра към мен, дари ме с много години. Аз й отвърнах с преклонение, трудолюбие и, дано не прозвучи нескромно, с достойно поведение. Спечелих много приятелства в Плевен и в цялата страна, които ме радват и днес. Горд съм, че нищо даром не взех от живота. Дарявах обич - получавах обич. Колкото за настроението, с което посрещам годишнината си, защо да крия, тъжно е. Предчувствието за раздяла с нещо, което никога няма да се повтори, едва ли може да роди друго настроение.

- Кога разбрахте, че писането е вашето призвание?

- О, това е необяснимо. Нуждата да посегна към белия лист едва ли е продиктувана единствено от вродената във всеки човек суета. Огромно е удоволствието от самия процес на създаване на художественото произведение. Години наред съм го изпитвал и не мога да го сравня с никое друго удоволствие. То прилича на магьосничество. Кара те да се чувстваш притежател и носител наистина на божия искра.

- Сюжетите ви са свързани със събития и личности преди демократичните промени? Защо се връщате в онова време?

- Защото "онова време" е моят живот. Така наречените демократични промени не са моето време. Освен това "демокрация" аз вече бях изживял в детството и юношеството си. Нейните "благини" са ми познати до болка. От Великден до Димитровден ходехме боси. От царевичния хляб с триците венците ни окапваха и устата ни бяха в рани. Не ми се иска да давам политическа окраска на разговора ни, но няма как да подмина кошмарите, когато от училище ни водеха под строй на площада, да заплюваме отрязаните глави на партизаните...

Сатирикът Любен Христов (вдясно) поздравява Георги Стойков след премиерата на пиесата му Поплачи, ако има защо в Народния театър за младежта - София, през ноември 1984  г. сн. личен архивВ годините на отричания днес социалистически период аз открих литературните герои, които населиха моите 22 книги с разкази, новели, повести, романи, пиеси. Тези хора се трудеха на полята на Мизия, в заводите, учеха в училищата, техникумите и университетите, отбиваха войнския си дълг в армията. Работа имаше за всички. Хората се радваха на мирен и спокоен живот. И в миналото, и днес се връщам в онова време не от старческа носталгия и безкритично, а защото литературните ми герои винаги са носели много от вечните добродетели на моя народ. За жалост, днешният глобализиращ се свят слага край на тия извечни стойностни черти на българите.

- Какво искате да кажете на днешните деца с разказите от последната си книга "Горчив хляб"?

- Все същото, каквото съм искал да внуша на читателите си във всичките си досегашни книги: да са трудолюбиви, да събират знания, да почитат родителите и учителите си, да обичат родината. И накрая на света да отиде човек, каквото и богатство да спечели, мисълта винаги да го връща в къта, където е роден, към земята, която го е откърмила. Изгуби ли човек чувството за принадлежност към своя народ - той вече е мъртвец.

 

 

Горчив хляб

 

Дин, дин, дин! - звъни училищната камбана и кани децата да стават от сън, вдига сивите гълъби от покривите.

- Батко, ставай! - вика Бончо. - Ставай, че закъсняваме!

Бончо изскочи навън. От лятната кухня мирише на препечен слънчоглед. "Мекици ще закусваме" - каза си той, дръпна кърпата от телта и се спусна към чешмата под дюлята. Пусна кранчето, мушна голото си почерняло вратле под струята, пърха радостно и така плиска гърдите си, че пръските стигат чак до пипера. После мята кърпата върху главата си. Трие пламналото си лице, ушите. Чува стъпки. Кърпата му пречи да види кой е, но той познава добре тия леки стъпки. Майка му спира зад него и тихо го кори:

- Защо си толкова непослушен бе, мама? Че може ли от леглото направо под студената вода?

- Искам да се калявам, като Павка Корчагин.

- Я стой! - издърпа тя кърпата и почна да изтрива мокрия му гръб. - Корчагин ще ми става, а си намокрил чак гащетата... Славчо събуди ли се?

- Спи.

- Спи ли? Какъв председател на класа е, щом се изтяга до пладне. Бързо го вдигай, че децата ей сега ще тръгнат.

Бончо се спусна да вика батко си, майка му тръсна пешкира два - три пъти, просна го отново на телта и влезе в кухнята да извади от тигана последните мекици. След малко Бончо се показа на стъпалата, напъхвайки шарената си моряшка фланелка в дочения панталон и викна към кухнята:

- Не ще, мамо!

- Защо?

- Болен бил...

Майка му остави мекиците и бързо дотича в стаята.

- Какво ти е, Славчо? - тя сложи ръка на челото му. - Нямаш температура. Да не си се ударил някъде?

Славчо притвори очи, обърна се към стената и промърмори:

- Не ми е добре.

- Но какво ти е? Къде те боли?

Мълчи.

- Хайде, Бончо, да закусваме, че ни чака работа, а батко ти...

Тя хвана Бончо за ръка и хлопна вратата. Къщата на Славчови е на главната улица. Срещу тях е училището. Оттам се чува свирката на преподавателя по физкултура.

- Строй се по класове!

Шум, мърморене, звън на мотики.

- Не говори!

Всичко притихва.

- Първи клас, ходоом - марш!

Децата запяха. Нестройно повлякоха крака. Отзад второкласниците, сред които и Бончо, съвсем не слушат първите. Пеят по-бързо и от песента се разбира само мелодията.

Славчо се обтегна. Ей, че славно ще прекара днес! Ще чака да излезе майка му, ще стане да се налапа с мекици. После ще поскита покрай реката и малко преди обед пак ще легне.

Пътната врата хлопна. Славчо отхвърли одеялото и скочи на пода. Намъкна късите, дочени гащета и излезе навън. Открехна вратата на кухнята, лъхна го мирис на пържено. Мекиците са захлупени на печката в порцеланова чиния. Вдигна капака. Ох, поръсени със захар! Сграбчи една, поднесе я към устата си, но като опарен я върна в чинията. Нали болните не ядат! Отчупи краищниче хляб, откъсна домат от градината и тръгна към улицата. Яде хляб и домат, а мисълта му все в мекиците. Приседна му и захвърли комата. Кокошките веднага го повлякоха из двора...

По обед майка му и Бончо се прибраха. Дълго се миха на чешмата, приказваха си нещо, но в стаята при Славчо никой не дойде. После звъннаха бакъри, отново замириса на пържено и отново в двора легна тишина. "Обядват" - мисли си Славчо. Но защо не го викат? Стана и бавно слезе по стъпалата. През отворената врата на кухнята се вижда единият край на масата с Бончо. Той клати босите си крака и често-често се навежда към масата. По едно време го съгледа.

- Мамо, батко е станал. Да го викам ли да обядва?

"Най-после" - въздъхна Славчо. Сега майка му ще дотърчи, ще го погали по главата и ще каже: "Хайде, маминото, ела да си хапнеш. И сутринта не си закусвал!" С крайчеца на окото вижда как майка му се надига от масата, поглежда към стъпалата и пак сяда на стола.

"Сега ще накара Бончо да ме повика" - надява се Славчо, но вместо това чува:

- Остави го. Той е болен...

Момчето стана и тръгна по улицата. Горещо и пусто е. Ято гъски се къпе на чешмата пред училището и вдига врява. Славчо се досеща, че някое от другарчетата му може да го види и бързо свива през плетищата към задната част на техния двор. Кукурузите изресили, овошките се очекнали с плод. Сяда под крушата-тамянка и едва не заплаква от мъка. Ще му се смеят утре, а може и да го накажат. Физкултурникът ще строи класовете, директорката ще го изкара отпред: "Не оправда нашето доверие, Славчо. Защо избяга вчера?"

Вечерта през баира над селото като облаци наваляват стадата, вдигат пушилка. В летните кухни светват огньове. Замирисва на дим и зелени печени чушки.

- Бате, де си бе, бате!

Славчо стои зад хамбара и не смее да се обади.

- Няма го, мамо! - съобщава Бончо на майка си.

- Виж, виж из градината.

Бончо се страхува от тъмното и не смее да иде. Тогава майка му отива до хамбара, хваща Славчо за ръката. Той се разплаква.

- Успокой се, хайде! Ела да вечеряме.

- Не съм гладен, мамо!

- Ела, ела. То така не може.

Настанява го на масата, насипва му пълна чиния с картофи и пъхва в ръката му вилица.

-Яж!

Славчо не смее да вдигне очи, посяга да набоде едно картофче. Изтървава вилицата и с плач изтичва навън.

Майка му се спуска след него:

- Какво става с тебе? Защо не ядеш?

Славчо притиска глава към гърдите й, затриса се цял.

- Горчи ми хляба ма, мамо!

Над покривите се показва месечината. Щурци запяват в градината. В притихналите клони на дърветата зашумява вятър.

 

 

върни се в НАЧАЛО