ЛИЧНА ДРАМА


 

Две години системата изолира момче с умствени затруднения

 

Майката се бори упорито, днес Мартин посещава масово училище

 

Мартин и майка му разглеждат медалите от различните състезанияРалица ПЕТРОВА

Никога не съм се срамувала от детето си. То е мое дете. Напротив - гордея се с него, с всяко негово постижение. Било ни е много трудно през тези 19 години, но никога не сме го оставяли - нито за ден, нито за час. Буквално до 16 г. сме го водели за ръчичка. Но сега той е един млад мъж, който се справя самостоятелно".

Думите са на Пенка Върбанова. Плевенчанката е майка на дете с умствено затруднение. И за разлика от други родители, тя не се притеснява да говори за него. Не го крие. Готова е да разкаже за всички перипетии, през които е минала; за всички трудности, които са изпълвали ежедневието на нейното семейство. И го прави в присъствието на 19-годишния си син Мартин. Защото "това е действителността. Никога не сме го пазели от нея. За да не живее в балон, от който като излезе, да не е подготвен. Той трябва да се приеме такъв, какъвто е. Ние също".

Пенка има 3-годишен син, когато ражда Марти - през декември 1989 г. Детето се появява на бял свят с по-малка от обичайното главичка и почти липсваща фонтанела. Диагнозата е микроцефалия (умерено забавено умствено развитие). По-късно в протокола на ТЕЛК ще бъде добавено и легастения (при относително благоприятно развитие на личността и възможности за социално вграждане).

Причината

за заболяването

не е изяснена.  

Като най-вероятна е посочена радиацията след екокатастрофата в Чернобил през 1986 г. "След като разбрахме, много плакахме. Много доктори посетихме. Още като го родих, професорът ми каза: решавай: или ще го гледаш, или отиде ли в дом - край. Такива деца там изобщо не се развиват. Но той си дойде вкъщи. Беше много зле - трудно проходи, трудно проговори, но с годините търпеше развитие. Семейната среда се оказа от изключително значение", разказва Пенка.

Поради хиперактивност Марти не успява да получи предучилищна подготовка в масово училище. "Записахме го в СОУ "Иван Вазов", но той не можеше да изкара докрай часовете, трудно му беше да стои на едно място. За да не пречи на другите, го извеждаха в коридора. Той попиваше всичко, но ги разсейваше. Тогава ни пратиха на психиатър. Направиха му тест за интелигентност и това бе начинът да ни кажат, че детето не става за масово училище. И го записахме в I клас в помощното - "П. Р. Славейков". Беше в края на октомври, но той успя да навакса загубеното начало на учебната година и да се справи", продължава майката. Тя е доволна, че с годините, благодарение на полаганите грижи, състоянието на Марти се подобрява. Той се ограмотява, посещава редовно и с желание училище.

През 2004 г. Мартин завършва VIII клас в помощното училище и сам изявява желание да учи заедно със своите връстници в масово школо. Случайно Пенка попада на Държавен вестник и прочита,

По време на турнир по бочече е възможно

интегриране

на деца

с физически и ментални проблеми. Веднага се обръща за съдействие към Регионалния инспекторат по образованието (РИО) в Плевен, от където й отговарят, че въпросното интегриране още не е влязло в сила и е само "на книга". Майката приема думите на доверие и записва детето си в ПУ "П. Р. Славейков", за да продължи образованието си и да получи професионална подготовка.

С много добри резултати Марти завършва помощното училище (X клас) през май 2006 г. Получава професионална подготовка като шивач, I степен на квалификация. Тогава е на 16 г. Отново обаче изявява желание да продължи да учи, да бъде с връстниците си, да изгради нови приятелства. От този ден семейството започва да търси начини да помогне на Марти да ходи на училище. Навсякъде обаче отговорите са от типа: "Държавата е дала на детето образование и то няма повече право да учи", "Законите не позволяват", "Късно е да бъде интегрирано", "Щом има професия, да върви да работи". "Какви са тези закони, които не позволяват и пречат на едно дете да учи и да води нормален социален живот наравно с връстниците си? Що за закони са това, щом обричат едно 16-годишно дете да бъде лишено от детството си, за да започне работа на крехка възраст? В един момент се получи така, че в РИО не бяха наясно и не им се занимаваше", казва Пенка.

От РИО в Плевен предлагат абсурдния вариант (непосилен за здраво дете, камо ли за такова със затруднения) Мартин да вземе

Със свои приятелиприравнителни

изпити за 5

години назад

преди началото на учебната година и след това има право да продължи образованието си в масово училище. Което, разбира се, не се осъществява. "Когато на 15 септември учебната година започна, детето се депресира и го изживя много тежко. Като майка не можех да стоя безучастна към болката му и написах първото писмо до Министерството на образованието и науката (МОН) с молба за разрешаване на проблема. След десетина дни ми звъннаха от РИО и ми казаха, че от МОН са се обадили и мога да очаквам писмен отговор. Когато отидохме в инспектората, ни предложиха два варианта: втора степен на професия шивач в Професионалната гимназия по облекло и текстил (ПГОТ) в Плевен, като започне от XI - XII клас, и училище с първа степен на професионална квалификация, различна от професията шивач, със старт от IX клас. За нас беше важна не професията, а възможността Мартин да продължи да учи. Той избра първия вариант, като прецени, че по-лесно и достъпно ще учи с връстниците си", разказва майката. Тя решава, че най-накрая кошмарът е свършил и всичко се нарежда в полза на детето.

Мартин започва да посещава часовете в ПГОТ. Организирана е дори комисия от РИО, която трябва да прецени как се справя Марти. Заключението е, че той е в състояние да учи. След време обаче се оказва, че Мартин не е записан никъде като ученик - не фигурира в дневника, няма бележник, ученическа карта. Обяснението на директорката Иваничка Йочева е, че чака писмо от МОН. От министерството отговорили, че Марти няма право да бъде записан като редовен ученик. "Има ли някой представа как се съобщава на едно дете, че от утре не е на училище и ще си стои вкъщи?

Че обществото

не го желае

и го изолира?

Със семейството си на абитурентския бал в помощното училищеМоже ли някой да си представи болката, която Марти изпита? Той остана излъган и разочарован", преживява отново случилото се Пенка.

Междувременно тя търси съдействие от БАЛИЗ - Плевен. Среща пълна подкрепа от асоциацията в лицето на председателя на УС Габриела Аспарухова. БАЛИЗ се свързва с Българския център за нестопанско право (БЦНП). От там правят всичко възможно да съберат необходимата документация, водят кореспонденция с МОН, РИО - Плевен, БАЛИЗ, майката... Пенка е категорична, че ще стигне до края, каквото и да й коства. Готова е дори да се изправи в съда срещу бездействието и своеобразния отказ на РИО да се ангажира с проблема. Тогава Надя Шабани от БЦНП се обажда в плевенския инспекторат да ги информира, че документацията по случая е събрана и ще бъде внесена в съда. След 20 минути Пенка получава обаждане от РИО, че детето е записано в СОУ "П. Яворов" и трябва да се подадат документи.

"Мартин започна в СОУ "П. Яворов" през февруари 2008 г. в IX клас, беше вторият срок. Приеха го изключително добре - и директорката, и преподавателите. Започна работа с ресурсната учителка Албенка Игнатова за приравняване на класовете, за да може да получи някаква квалификационна степен - основно образование. Той се справя добре. Старае се. Сега вече е в XI клас", не без гордост обяснява майката.

И добавя: "Бяхме решили да действаме докрай. Дори нищо да не спечелим, ние нищо не губехме. Трябва да си подготвен за едно такова нещо, ако наистина решиш да се бориш. А и получих подкрепа от всякъде - от колегите ми, от БАЛИЗ, от всички. Целият януари 2007 г. беше едно звънене по телефоните, едно тичане, разправяне. И вече, когато нещата опряха до съд, стана развръзката".

Мартин е

изключително

дете,

казва и Габриела Аспарухова. Тя е наясно с цялата одисея около преместването на момчето в масово училище, но е запозната отблизо и с неговите спортни изяви.

Още в помощното училище Мартин взема участие в игри на Спешъл олимпик (игри за деца с интелектуални затруднения). След завършване на ПУ "П. Р. Славейков" той, заедно с едно момче и Габриела Аспарухова заминават за националните игри по боче в Стара Загора.

"Там самостоятелно си спортуваха, взеха участие в турнира по боче, в този по лека атлетика. Върнаха се със златни медали. После Марти получи покана от Спешъл олимпик да посети Италия и да представлява България и Плевен в европейския турнир по боче. Една седмица прекара там, самостоятелно, без родители. Бяха седем деца от България, като всяко се състезаваше в различна дисциплина. Взе 4-то място", разказва Габриела.

Бочето е игра, създадена специално за деца с интелектуални затруднения. Играе се лесно, не напряга, а разтоварва. На малък терен се поставя една топка, наречена палина. Целта на състезателите е да хвърлят топки по възможност най-близо до палината. Националните игри по боче по принцип се провеждат в Плевен, а по всички спортове на Спешъл олимпикс - в различни градове.

Мартин зад Зорка Първанова на състезанието по боче в София през миналата годинаБочето е измислено 500 г. преди Христа в Римската империя за разтоварване, обяснява Марти. Той не крие, че е изключително щастлив от десетте медала, които вече е събрал в колекцията си. Но знае най-важното: че на такива състезания е от значение не толкова победата, колкото участието. След

като получа медал

се чувствам

щастлив

и се гордея със себе си и с това, което съм направил, и си мисля, че може и още, допълва той. А майка му не пропуска да се похвали как когато се завърнали от Италия председателят на Спешъл олимпик за България й казал: "Много ми помагаше през цялото време. Благодаря, че си го родила".

Спортните игри са единственият начин децата със затруднения да се почувстват ангажирани. Така те си помагат, грижат се един за друг. Амбицират се, започват да работят в група, в екип и се развиват. Това са техните контакти. И се чувстват щастливи. "Най-интересни са като ги завладее спортния хъс и се добави доза спортна злоба. В началото започват плахо, но като хвърлят няколко пъти топката до палината и се започва еуфорията. Най-хубавото е, че накрая всички получават награди, изпращат се дълго, намират си приятели. Идеята ни е да направим такова игрище в Плевен, за да може децата да спортуват целогодишно. Работи се в тази посока", споделя Габриела Аспарухова.

Факт е, че Марти нямаше да бъде това, което е сега, ако не бяха усилията на неговото семейство. Ако не бяха грижите, заниманията, дългите разговори. Ако не беше трудно. Което доказва, че всяко дете с интелектуални затруднения има в себе си нещо, което може да развие. За да постигне повече.

Когато, разказвайки,

Пенка преживява

отново тези

19 години,

очите й се пълнят със сълзи. Но пак повтаря: "Той трябва да се приеме такъв, какъвто е. Ние - също. Радваме се на всяко нещо, което постига. Дано да се развива, дано да завърши. Нашата амбиция е да може да работи, да се издържа, да стане самостоятелен, да се справи с живота. Целта ни не е да го хвърлим в небесата и той да се отчайва. Радваме се на всяко постижение, помагаме му. Много ни е трудно. Тази година ще приравняваме VI клас. Той знае: ако не се справи... докъдето може. Въпреки че е много чувствителен, никога нищо не сме крили от него. Много е обиждан, много е страдал, много разговори сме водили. Но той знаеше, че в което и училище да отиде, първо ще се срещне с деца, които ще го обиждат, някои ще продължават, ще го мачкат. Но това е животът, това е действителността".

За Мартин в момента всичко в училище е страхотно. "Много ми харесва. Имам приятели. След като свърша с училище, сигурно ще работя. Още не съм решил. Имам съвсем малко време да реша - една година", казва той. И допълва, че това, което най-много обича, са новите неща, авантюристичните.