АРТСЕДМИЦА


 

Писателят Анатолий Петров:

 

Впечатляват ме незаслужено унижаваните благородни хора

Ловчалията говори няколко езика, негова новела е преведена на иврит

 

Мира ГАНЧЕВА

Анатолий Петров живее и твори в Ловеч. Автор е на романа "Времена и съдби", сборниците с разкази "Отблясъци и сенки", "Срещи и разминавания", "Белязани делници", "Пътувания във времето", "Лунна пътека". Говори няколко езика - немски, турски, румънски, руски. Член е на Съюза на независимите български писатели. Носител е на персоналната награда за литература "Ловешки меч" за 2004 г.

- Кой е Анатолий Петров?

- Музикант от Духовия оркестър на Дико Илиев при читалище "Надежда" в Оряхово. Завършил селскостопанската академия в София и биологическия факултет на Софийския университет. Новелата ми "Незаглъхнал романс" е популярна в Израел и преведена на иврит, тъй като главният герой е евреин. Роден съм в Оряхово. Преплувал съм река Дунав и като гимназист спасих момче от удавяне. След години случайно го видях в една бръснарница в София. Подстрига ме без пари.

- Кога за първи път разбрахте, че любовта към литературата ще ви следва винаги?

- От ученическите години, когато написах първото си стихотворение за стенвестника в мъжката гимназия "Христо Ботев" в Оряхово. А класните по немски и литература ги правех за 15 минути и излизах от час.

- Доколко светът във вашите разкази е взет от реалността?

- Всичките ми герои са истински. Аз не мога да измислям персонажите Събитията са достоверни, но присъства и художествената обработка. Много от персонажите ми са живи и сега. Много са и покойниците. Пътуването ми по много страни по света ми даде възможност автентично да описвам местата, където се развиват събитията - като Румъния, Русия, Полша, Германия и Чехия.

- Кои човешки истории най-често ви впечатляват?

- Впечатляват ме съдбите на незаслужено унижаваните и оскърбяваните благородни хора и винаги са ме трогвали техните страдания. Особено се вглеждам в живота на емигрантите, чиято незавидна съдба много пъти ме е умилявала. Впечатлен съм от силата на носталгията по родното място. Веднъж, когато бях в Германия, възрастна жена ме прегърна със сълзи, защото е напуснала родината си на 16 години и в мое лице видя България.

- С нескрита гордост споделяте, че сте били в Духовия оркестър на Дико Илиев, а в разказите ви често звучи музика. Каква е връзката между музиката и прозата?

- Аз съм не само музикант. Музиката е изкуството, което най-много ценя. Музиката ме съпътства, когато пиша моите произведения. Чувството за красота ме възхищава и, както е казал Достоевски, "красотата ще спаси света".

- Какво ви тревожи в нашата съвременност?

- Тревожи ме изчерпването на благородните качества на личността, нехуманността на забогателия човек и незавидното положение, в което се намира българската държава. Тревожат ме цинизмът във всичките му форми, алчността и престъпността.

- Би ли могъл интелектуалецът да промени света?

- Интелектуалецът, бил той поет, писател, композитор, може да повлияе, ако не се увлича в сладникавите модернистични тенденции, които се опитват да разрушат ценностите на хилядолетната българска култура.

- Светът във вашите разкази е по-различен от действителния...

- Старая се да водя художествена битка срещу опошляването на изкуството и вируса на модернизма. Нямам нищо против новите модерни неща в изкуството, стига всичко да е направено по законите на красотата.

- В разказите ви се преплитат съдби на хора от различни етноси. Как те успяват да намерят допирни точки?

- Това е реалната действителност, ежедневието. На улицата може да срещнем хора от различни националности, те имат различни възгледи и понякога сходни съдби и нещастия. Всички ние сме деца на майката земя.

- Какъв е ключът към сърцата на българските читатели у нас и в чужбина?

- Разказите ми се четат и приемат добре сред българската общност в чужбина - особено в Израел, Канада, Ню Йорк, Австралия, Гърция. На какво се дължи? Не знам доколко успявам да достигна до българската душевност и автентичността на местата, където се развиват събитията. Вероятно се дължи и на любовта на тези българи в чужбина по родното място, по българското.

- Вашият принцип - житейски и творчески?

- Примирение, почтеност, гордост и вдъхновение.

- Кои са изчезващите добродетели?

- Честността, интелигентността и благородството на духа.

- Какво имате подготвено в ръкопис?

- Работя върху серия разкази и новелата "Цветница", в чиято основа е темата за страданието, което носи гурбетчийството.

 

 

Младежки театър сътвори международен спектакъл

 

Част от екипа на театър "Алтернатива"

Кремена КРУМОВА

Младежкият театър "Алтернатива 90 - Горна Оряховица, спечели международния проект "Театърът - сбъднати мечти, финансиран от Националния център за европейски младежки програми и инициативи по програма "Младежта в действие". Спектакълът Европейският съюз през 2018, който представиха горнооряховци на местна сцена, бе заедно с младежки трупи от Швеция, Испания, Италия и Литва. Всяка група бе разработила самостоятелен театрален етюд по определен проблем, който бе обединен в общ спектакъл. Актьорите от Италия бяха разработили проблема за нелегалните дейности като трафик на хора, проституция, наркомания: литовците - темата за екологията; испанците чрез нестандартни методи проблема за дискриминацията, а шведите - проблема с неравенството между мъжете и жените. Представителите на младежки театър "Алтернатива с мимики и жестове показаха безработицата. Обединяващият образ между петте етюда бе дете, което се опита да разреши тези проблеми в съня си.

Театралният младежки колектив "Алтернатива в Горна Оряховица работи под ръководството на Симеон Христов, съвместно с художничката Пепа Димитрова, организираща работата върху сценографията и гримирането, а в музикално отношение работи с професионалния музикант Марко Марков.

В младежкия театър участват любители на Мелпомена, аматьори актьори от 12 до над 20-годишна възраст, които поставят постановки от известни български автори на различна тематика като "Спирка последна" от Христо Бойчев, "Летопис на позорището ", "Многострадална Геновева" от Васил Станилов, поезията на Трендафил Акациев от Недялко Йорданов, "Осем жени" на Роберто Томба, "Малкият принц" по Антоан дьо Сент Екзюпери, "Не падам духом" от Йордан Радичков , "Бомба в училище" и др. Пиесите са оригинален синтез от театър, музика и балет, акцентиращ върху актуалните човешки проблеми. В горнооряховския младежки театър има и доброволци от Унгария, Чехия, а преди година - и от Дания и Норвегия.

 

 

Николай Васильовски празнува 35 години на видинска сцена

 

Николай Васильовски

Тина ИЛОВА

С бенефисен спектакъл на видинския драматичен театър един от членовете на трупата - Николай Васильовски, отбеляза два свои юбилея - творчески и житейски. 35 години на сцената и 60 в живота са повод за празнуване, твърди колоритинят актьор, който събра зрители, почитатели и приятели на спектакъла "Когато котката я няма". В пиесата на Джани Мартинър и Брайан Кук той обаче не играе, а я режисира. Подготви я през октомври м. г. и участва с нея в театралния фестивал "Комедия на Балканите". Сега нея избра за бенефиса си.

Николай Васильовски не е кореняк видинчанин. Пристига в града преди 35 години, когато след завършване на ВИТИЗ е разпределен в неговия драматичен театър. Вместо три, остава цели 8 години. Пробва да напусне града и няколко сезона играе в театрите на Хасково, Ямбол и Бургас. Тегли го обаче Видин и той се връща в него. Оттогава - още цели 18 години. Харесва ми този град, всичко ми е удобно, близко. Тръгвам от центъра и само след десет минути съм на тихо място край Дунава за риба, обяснява той привързаността си към речния град. Не понасям шума и многолюдието на София, откъдето съм.

За своите 35 години на сцената Васильовски е изиграл стотици роли. Снимал се е и в 32 филма. Ролите му са епизодични, но запомнящи се. Като господин депутатът от "Господин за един ден", например.

Сега не го канят за снимки, малко са и ролите му в театъра. Затова се е заел с режисура. Кризата в театъра и киното ни не е преодоляна, макар колега да стана министър на културата, обяснява Васильовски. Огорчен е от отношението на властта към актьорите, професията, затова не отворил дума с децата си - синът и дъщерята, за нея. Двамата станали компютърни специалисти и баща им не съжалява за избора им.

На 60 години обаче не настъпва краят на професионалната реализация. Николай Васильовски продължава борбата за съхранение на театралния дух на Видин. Чрез нови роли, образи и спектакли. Юбилярът вярва, че премиерите на бъдещи постановки на оредялата трупа отново ще стават събития в местния живот. Още повече, че градът го почете като свое чедо, а на обичта се отвръща с обич, казва актьорът.

 

 

Творци мерят сили в разделите живопис, скулптура и графика

 

Даниела ДОЧЕВА

Стартира първото издание на конкурс "Национални награди "Алианц България" 2008" за живопис, скулптура и графика, научи "BG Север" от председателя на местното дружество на художниците Иван Велчев - Йово. Работите ще се приемат до 11 април, а на 14.04. ще бъдат оценени от национално жури. Във всеки раздел има по една награда. Авторите на отличените живописна и скулптурна работи ще получат по 1 500 лв., а награденият най-добър график ще вземе 800 лв. Няма посочена тема, която да отнема творческата свобода. Единственото ограничение е за размера на произведенията. За живопис и скулптура сантиметрите са 100 на 150, а за графика - 70 на 50. Допустимо е участието на един автор и в трите раздела.

Представителствата на СБХ в шест български града са натоварени с ролята на регионални центрове, до които трябва да бъдат изпращани творбите от околните селища. Това са Бургас, Варна, Пловдив, Велико Търново, Плевен и София. Нашият град е средоточие за Северозападна България. В изброените места ще бъдат открите представителни изложби. В Плевен културното събитие ще се състои на 16 април в художествена галерия "Илия Бешков", а изложбата ще може да бъде видяна до края на същия месец. Заключителната от поредицата експозиции ще се състои през октомври или ноември в столицата, когато ще бъдат връчени и наградите на отличените трима автори.

Благородното намерение на "Алианц България" е с този национален конкурс реално да се подпомогне българското изобразително изкуство, а авторите да бъдат провокирани да изявят най-доброто от себе си. Идеята е поетият морален ангажимент да се превърне в ежегоден като на ротационен принцип се изреждат различни градовете-домакини на представителните изложби. Инициативата не е епизодична, а част от конструктивна културна политика, обявиха от "Алианц Българи.

 

 

Войникът от 1885 г. е с наведена глава

 

Паметникът на скулптора Андрей Николов още удивява Европа

 

Паметникът на тъжния войник, който удивява просветена Европа

Теменужка ИЛИЕВА

На малък площад зад ж. п. гарата на Видин стои един уникален паметник. Умиращ бронзов войн е навел глава над оръжието си. Гренадирът е български войник, току що изстрелял последния си патрон в братоубийствената Сръбско-българска война от 1885 г. По време на тази война Видин е бил обсаден, води се жестока битка за превземане на крепостта. В защитата се намесва и руски кораб, намиращ се по това време по Дунава, който успява да пробие блокадата и да достави боеприпаси за военните части. Година по-късно видинският общински съвет обявява капитанът на "Голубчик" Владимир Луцки за почетен гражданин. С него званието получава и майор Атанас Узунов, който ръководи и сам участва в битката за защита на града.

Та е логично точно Видин да има паметник на войните, паднали в Сръбско-българската война. И той го има. Написано е, че монументът се въздига в чест на загиналите в Сръбско-българската война при отбраната на Видин, Белоградчик, Трън и Сливница и за героите при превземането на Пирот през ноември 1885 г. Видинчани го наричат Паметника на скърбящия войн, защото нашият войник не тържествува, а съжалява за тази война. Българският войник не изпитва радостта на победителя, а тъгува. За разрушенията, за убитите, за взаимоотношенията със съседите сърби.

Странният паметник има още по-странна история. Фигурата на войника е изваяна от гипс от големия скулптор Андрей Николов още през 1886 г. Минават години, докато я превозят с влак до Русе, с лодка през Дунава до Гюргево и оттам отново с влак до Париж. Отлята е от бронз в парижка леярна. Обратният й път се оказва доста по-дълъг. Не е известно как е била доставена в срещуположния на Видин румънски град Калафат, но в него тя престоява цяла година. Оказва се, че прекарването й през Дунава е трудно и скъпо дело. Но се намират видински рибари, които я прекарват доброволно. За целта сковават платформа върху няколко лодки и успяват да я стоварят на видинския бряг. Прибрана е на сигурно място в казармата на Трети пехотен бдински полк, където отлежава близо година.

Основният камък на монумента е поставен през 1908 г. Инициативен комитет дълго време събира дарения от гражданите за издигане на постамента и на 15 ноември 1911 г. паметникът е открит. Намирал се е на централния видински площад "Бдинци".

Кой как е възприемал посланието на скулптора, не е ясно. Запазена е една дописка от известния английски журналист Берлайн, посветена на видинския паметник. Берлайн, който посетил Видин през 1919 г, пише: "България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. На това себеотрицание само българинът е способен..."

През 1930 г. видинските управници решават, че този паметник ни излага, че фигурата не е войнствена, мобилизираща, не буди патриотизъм и затова трябва да се махне. Но има и трезвомислещи люде, които още тогава оценяват стойността на войнишкия паметник. Те създават комитет за защита на тъжния войн. Уплашени от общественото мнение, управниците само го местят от централния на гаровия площад, където е оцелял до днес.

Съдбата на бронзовия войник не е била по-добра и през следващите години. По времето на социализма паметникът е забравен, малцина граждани поставят цветя до него. За този период от историята на България не се говори в името на добросъседските отношения с тогавашна Югославия. След 1989 г. новата власт си го хареса за градски тържества по повод деня на Съединението и на независимостта. Музика, кратка реч и малко повече цветя. И толкоз. Иначе паметникът се е оказал изолиран на бетонен остров между две улици, по които минава целият автомобилен поток за влизане и излизане от града. От едната си страна е захлупен от билборд, който рекламира нещо си. Заради мястото си, паметникът е недостъпен за деца, за да бъде показван от учителите по история. Накрая, и видинчани не знаят много-много историята на този уникален монумент. Не случайно мнозина смятат, че това е паметник на загиналите във войните или по-жалко, че това е паметник на Гюро Михайлов. Конфликтът с историята продължава.

 

 

Дати и личности

 

Лилия (Лили) Енева

(12.I.1933 г.)

75 г. от рождението на талантливата плевенска артистка. Играе в драматичните театри във Варна, Перник и Театъра на Българската армия - София. Роли: Луиза, Лейди Милфорд в "Коварство и любов" от Фр. Шилер, Вела във "Вампир" от А. Страшимиров и мн. др.

 

Камен Калчев

(31.VII.1914 - 16.I.1988)

20 г. от смъртта на големия белетрист, народен деятел на културата от с. Керека, Габровска област. Директор на изд. "Български писател", гл. редактор на сп. "Септември". Съчинения: "Живите помнят", "Семейството на тъкачите", "В края на лятото" и др. - романи. Създава сценария за филма "Утро над родината".

 

Симеон Стайков

(13.I.1943 г.)

65 г. от рождението на талантливия виолончелист и педагог от Лом. Свири в Симфоничния оркестър на БНР, в Камерен ансамбъл "Софийски солисти" и другаде. Носител на награди от международни конкурси за струнни квартети.

 

Андрей Андреев

(17.I.1943 г.)

65 г. от рождението на поета и преводача от с. Раковица, Видинска област. Книги: "Неделя", "И посрещнете щъркелите", "Нощ през август" и др. Преводни книги: "Полярни цветя" от А. Жигулин, "Под всевиждащото небе" от Е. Евтушенко и др.